Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

Но не само нейната биография беше представена в салона.

Сакс беше изпратила Том на специална мисия в мазето на градската къща, където, след като рови из разни кашони, той се върна с награди и грамоти в рамки от времето, когато Райм работеше в полицейското управление на Ню Йорк. Както и лични фотографии. Някои от тях бяха на Райм от времето на детството му в Илинойс — с родителите му и други роднини. На една от тях се виждаше момчето и неговите близки пред техния дом, изправени до голям син седан. Родителите се усмихваха към фотоапарата. Линкълн също се усмихваше, но изражението беше различно — пълно с любопитство, а погледът му беше отправен към нещо встрани от обектива. На друга снимка Линкълн беше слаб, сериозен юноша в ученическа скаутска униформа.

Сега Том отвори външната врата и покани трима души в същата тази стая: Лон Селито, възпълен мъж на около шейсет години в сив костюм и якичка на свещеник и жена с бледа кожа и очи, червени като косата ѝ. Жената изобщо не обърна внимание на инвалидния стол.

— Госпожо Ларкин — каза криминологът, — аз съм Линкълн Райм. Това е Амелия Сакс.

— Наричайте ме Кити, моля. — Тя кимна за поздрав.

— Джон Маркел — каза преподобният, ръкува се със Сакс и се усмихна вяло на Райм.

Мъжът обясни, че е от епархията в Горен източен Манхатън, ръководи няколко благотворителни организации в Судан и Либерия, както и училище в Конго.

— С Рон работим заедно от години. Днес трябваше да обядваме заедно и да обсъдим някои проблеми, свързани с работата ни там. — Той въздъхна и поклати глава. — А после чух новината.

Беше побързал да отиде в болницата, за да бъде до Кити, след което предложил да я придружи дотук.

— Не е необходимо да оставаш, Джон — каза вдовицата. — Но ти благодаря, че дойде с мен.

— С Едит искаме да прекараш нощта при нас. Не искаме да си сама — каза мъжът.

— О, благодаря ти, Джон, но вероятно ще бъда със сина, брата на Рон и неговото семейство.

— Разбирам. Все пак, ако имаш нужда от нещо, моля те, обади се.

Тя кимна и го прегърна.

Преди свещеникът да си тръгне, Сакс го попита дали има някаква представа кой може да е убиецът. Въпросът го свари неподготвен.

— Да убият човек като Рон Ларкин? За мен е необяснимо. Нямам представа кой би могъл да желае смъртта му.

Том изпрати свещеника до вратата, а Кити се настани на дивана. След малко асистентът се върна с поднос с кафе. Кити пое чашата, но не отпи. Просто я стискаше в ръце. Сакс кимна към голямата превръзка на ръката ѝ.

— Добре ли сте?

— Да — каза тя, сякаш единствено говоренето ѝ причиняваше болка. Тя се вгледа в ръката си. — Докторът каза, че е частичка от куршум. Пръснал се е. — Вдигна очи. — Може да е от куршума, убил Рон. Не знам какво да мисля.

Райм остави Сакс да я разпита за стрелбата, защото смяташе, че тя притежава по-големи умения при общуване с хората.

Кити и съпругът ѝ обикаляли страната, за да се срещат с директори на компании и благотворителни организации. Снощи се върнали със самолет от Атланта, където провели среща с един от доставчиците на бебешки храни. Лимузината ги взела от летище „Ла Гуардиа“ и ги откарала до градската им къща около полунощ.

— Колата ни остави. Влязохме вътре и аз веднага си легнах. Беше късно. И двамата бяхме изтощени. После, рано тази сутрин, чух нещо и се събудих. Беше като тътрене… Или стържене. Помня, че бях толкова изморена, че не помръднах. Само лежах с отворени очи.

Това вероятно ѝ е спасило живота, помисли си Райм. Ако се беше обърнала или станала от леглото, убиецът щеше да застреля първо нея.

След това видяла нещо на балкона — силуета на мъж.

— В първия момент си помислих, че е мияч на прозорци. Знаех, че не може да бъде, но бях толкова гроги… А той сякаш държеше приборите си за миене.

Автоматичният пистолет, калибър 32.

В следващия миг чула чупене на стъкло и тих пукот. А после мъжът ѝ изпъшкал.

— Изпищях и скочих от леглото. Веднага се обадих на 911. По-късно видях, че кървя.

Сакс се помъчи да извлече още информация.

Убиецът е бил бял мъж с тъмна къдрава коса, облечен в тъмни дрехи. Бил с доста широки рамене.

Стероидите!

Светлината била твърде слаба, за да види лицето му. Като си припомни снимките от градската им къща, Райм попита:

— Когато се прибрахте вкъщи вечерта, да сте излизали на балкона? Забелязахте ли нещо необичайно? Разместени мебели?

— Не, направо си легнахме.

— Откъде убиецът е разбрал, че ще си бъдете вкъщи снощи? — попита Сакс.