Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

— Налага ли се?

— Ти им спаси живота, Райм.

— Това не е ли достатъчно? Трябва ли да водя и светски разговор?

Сакс избухна в смях.

— Пет минутки, Райм. Това ще означава много за тях.

— Е, с удоволствие — каза той и по лицето му се изписа доста неискрена усмивка. — Но достъпът до тях няма да е много лесен. — Той кимна към стъпалата, а после към инвалидния си стол.

— О, не се безпокой, Райм — каза Сакс, като постави ръка на рамото му. — Обзалагам се, че те ще слязат при нас.

Превод: Виолета Касаветова

— Сър, имаме основание да вярваме, че в този град живее човек, който иска да ви навреди.

Застанал на горещия тротоар пред офис сградата си, Стивън Йорк, набит и мускулест, леко се поклащаше напред-назад в скъпите си обувки „Бали“.

Да ви навреди…

Какво, по дяволите, означаваше това?

Йорк остави сака си за фитнес на земята. Петдесет и една годишният банкер премести поглед от старши детектива към полицейското управление в Скотсдейл към по-младия му партньор. Нямаше как да сбъркаш двамата полицаи. По-възрастният, русокосият Бил Лампърт, беше блед като мляко, сякаш беше дошъл в Скотсдейл от Минесота — миграция, която беше доста често явление, както беше установил Йорк. Другият полицай, Хуан Алварадо, несъмнено беше кореняк от този край.

— Кой? — попита Йорк.

— Казва се Реймънд Тротър.

Йорк помисли малко, после поклати глава.

— Никога не съм го чувал.

Взря се в снимката, която му показа полицаят.

— Не ми изглежда познат. Кой е той?

— Живее в града. Има фирма за озеленяване.

— Момент. Познато ми е това място. Намира се встрани от междуградската магистрала, нали? — Йорк си спомни, че Керъл бе пазарувала там.

— Да. Голяма фирма. — Лампърт избърса челото си.

— И какъв му е проблемът с мен? Какво иска? — Йорк извади от джоба слънчевите си очила „Армани“ и си ги сложи. Слънцето на Аризона в три часа следобед беше като газова горелка.

— Не знаем.

— А какво знаете?

— Арестувахме един от работниците му за притежание на наркотици — обясни Алварадо. — Оказа се нелегален имигрант. Хектор Диас. Та този Диас поиска споразумение и ни каза, че има информация за евентуално престъпление. Преди няколко дена Тротър отишъл при него и му предложил хиляда долара, за да се отбие у вас и да попита дали нямате нужда от работник в градината. И докато е в дома ви, трябвало да огледа каква е алармената ви система.

— Шегувате се.

— Съвсем не.

Какво беше всичко това?

Въпреки температурите, които се колебаеха около 40 градуса, Йорк усети как го полазват студени тръпки.

— Алармата? И защо?

— Единственото, което Тротър казал на Диас, било, че иска отплата за нещо, което вие сте направили.

— Отплата? — Йорк поклати глава в недоумение. — Господи, идвате тук и ми пробутвате тази глупост, че някой „се кани да ми навреди“, а всъщност нямате никаква представа за какво става въпрос!

— Не, сър. Надявахме се вие да ни кажете.

— Е, надявали сте се, но не мога — отвърна троснато Йорк.

— Ще проверим този Тротър. Все пак искахме да ви предупредим. Бъдете внимателен.

— Защо не го арестувате? — повиши глас Йорк.

— Не е извършил никакво престъпление — каза Лампърт. — Боя се, че без доказателство за някаква простъпка, сме с вързани ръце.

Да навреди…

Доказателство за простъпка…

Може би ако спрат да говорят като професори по социология, ще могат да свършат някаква свястна полицейска работа. Йорк за малко да им каже това, но реши, че гримасата на отвращение на лицето му е достатъчно красноречива.

Опитвайки се да изтрие от ума си срещата с полицаите, Йорк се отправи с колата си към фитнес залата — имаше нужда да си раздвижи мускулите. Току-що беше приключил много тежки преговори с двамата собственици на манифактурната компания, която се опитваше да купи. Старецът се оказа по-жилав отколкото очакваше — бяха предявили някои хитри претенции, които щяха да му костват големи пари. В края на преговорите Йорк ги беше изгледал с голямо снизхождение и напусна офиса на техния адвокат ентусиазиран. Нека се пекат на слаб огън ден-два. Вероятно щеше да приеме условията им, но нямаше да им позволи да си мислят, че са му наложили волята си. Спря на паркинга на фитнес клуба, излезе от колата и под палещите слънчеви лъчи тръгна към входа.

— Здравейте, господин Йорк. Днес сте подранили.

Йорк кимна на Гевин, който работеше дневна смяна на регистрацията.