Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

— Здравей, скъпи. — Керъл, облечена в трикото си за фитнес, влезе при него в антрето. Третата му съпруга беше тъмноруса и красива. Веднъж един негов сътрудник му беше казал: „Имате страхотен визуален ефект“. Двамата бяха заедно от три години. Бивша секретарка, преквалифицирала се в лична треньорка, Керъл можеше да поддържа разговор, без да създава неудобство, но знаеше и кога се очаква да мълчи — освен това не задаваше твърде много въпроси за това къде е бил, когато се прибираше късно вечер или заминаваше на бизнес пътувания, уредени в последния момент.

Тя погледна към него.

— Това пък какво беше? — Беше изненадана, защото външната врата никога не се заключваше.

Налагаше се да бъде внимателен — на Керъл трябваше да се обяснява с прости думи, защото ако не разбереше това, което ѝ казваше, превърташе. При това нейният тип истерия можеше да стане много грозен. Йорк беше стигнал до извода, че глупавите хора губят почва под краката си, когато се изправят пред нещо, което не разбират.

Така че той излъга:

— Разбили са дома на съседите — каза той.

— О, не съм чула — долетя веднага отговорът на Керъл.

— Е, така е.

— Кои?

— Не помня.

Последва тихо хихикане — навик, който той намираше за много дразнещ или секси, в зависимост от настроението му.

— Не знаеш кои? Много странно.

Днес хихикането беше досадно.

— Някой ми каза, но забравих. През последните дни имам доста работа.

— Може ли да вечеряме в клуба?

— Скапан съм, бейби. Ще направя барбекю. Какво ще кажеш?

— Окей, става.

Йорк усети, че Керъл остана разочарована, но пък знаеше как да се измъква от потъващи кораби — бързо направи два двойни коктейла, отведе я до басейна и ѝ пусна любимия ѝ диск. След двайсетина минути алкохолът и музиката бяха стопили разочарованието ѝ и тя бъбреше за това колко много иска да посети семейството си в Лос Анжелис и дали той ще има нещо против да остане сам.

— Както кажеш. — Изчака минута, след което подхвърли непринудено: — Мисля да купя няколко растения за офиса.

— Искаш ли да ти помогна? — попита го Керъл.

— Не, Мардж се е заела с това. Ти някога пазарувала ли си от тази фирма по озеленяване… край шосето? На Тротър?

— Не знам — завъртя глава Керъл. — Мисля, че да, но беше преди доста време.

— Те ли ти доставиха нещата тук?

— Не, купих само няколко стайни растения. Бях с колата. Защо?

— Просто се чудех дали са добри.

— Вече се занимаваш и с вътрешна украса. Чудничко.

Чудничко…

Последва ново хихикане.

Йорк изсумтя и тръгна към кухнята. Отвори хладилника.

Докато пушеше една Маканудо и отпиваше от водката с тоник, изпече пържолите и направи салата. Двамата се нахраниха мълчаливо. След като тя разчисти масата, се преместиха в салона и погледаха телевизия. Керъл се разнежи. Обикновено това означаваше, че е време или за гореща вана, или за леглото, или за пода, но тази вечер той каза:

— Ти се качвай, кукло. Аз трябва да прегледам нещо.

— О-о! — Керъл се нацупи.

— Няма да се бавя.

— Добре де. — Тя въздъхна, взе една книга и тръгна нагоре по стълбите.

Когато чу вратата да се затваря, Йорк отиде в кабинета, загаси лампите и надникна навън към тъмната шир на огряната от луната пустиня зад къщата — сенки, скали, кактуси, звезди… Това беше гледка, която непрекъснато се променяше и точно затова той я обичаше. Остана така пет минути, наля си голям скоч, изрита си обувките от краката и се опъна на кушетката.

Отпи от запотеното питие.

Отплата…

И Стивън Йорк започна пътуване в миналото в търсене на причина Тротър, или някой друг да иска смъртта му.

И защото Керъл все още му беше в ума, той първо се замисли за жените в своя живот.

Започна с бившите си съпруги.

Йорк беше този, който прекратяваше връзката при всеки брак. Първата съпруга, Вики, напълно загуби самообладание, когато ѝ каза, че я напуска. Жалката мишка плака и го умолява да остане, въпреки че знаеше за аферата, която имаше със секретарката си. Но той твърдо настояваше за развод и скоро преустанови всякакъв контакт с нея, освен по финансови въпроси, отнасящи се до сина им Ранди.

Но би ли могла тя да наеме убиец, за да си отмъсти? Няма начин, реши той — реакцията на Вики при раздялата им беше да играе ролята на жертва, а не на отмъстителна бивша. Освен това Йорк беше проявил голяма щедрост — плащаше си издръжката и детските навреме и така и не обжалва съдебната заповед за попечителство, която му забраняваше да вижда сина си.