Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

Носеше трупчетата и парчето лепенка, увити в салфетки. Проявяваше бдителност. Като всеки, който гледа достатъчно криминални филми, и той знаеше всичко за изкуството на запазване на пръстови отпечатъци.

— В салфетката са.

Стивън Йорк подаде хартиената кърпа на бледоликия детектив Бил Лампърт.

— Не съм ги пипал.

— Казвате, че са от фитнес клуба, така ли? — попита детективът, оглеждайки дървените трупчета и лепенката.

— Точно така. — Йорк не можа да се сдържи да не назове името на ексклузивния фитнес център.

Лампърт не изглеждаше впечатлен. Той пристъпи към вратата и подаде уликите на Алварадо.

— Отпечатъци, следи от инструменти, статистически данни.

Младият полицай изчезна.

Лампърт се обърна отново към Йорк.

— Но всъщност никой не се опита да ви затвори в сауната?

Да ме затвори, помисли си иронично Йорк. Този тъпанар да не би да искаше да каже „Да ме заключи вътре, докато се изпека до смърт?“

— Не. — Той извади пура. — Нещо против?

— В сградата не се пуши — отвърна Лампърт.

— Е, на практика не, но…

— В сградата не се пуши.

Йорк я прибра.

— Ето как виждам нещата. Тротър е научил графика ми. Влязъл е в клуба, затиснал е езичето, за да не може да се затвори задната врата и той да може да влезе без някой от фоайето да го види.

— И как го е направил? Да не е член?

— Не знам.

Лампърт направи жест с ръка, обади се в клуба и проведе кратък разговор.

— Не е регистриран като член или гост през последния месец.

— Значи е имал фалшива лична карта или нещо такова, за да получи достъп като гост.

— Фалшива лична карта? Как мислите, това не е ли малко сложно?

— Е, гаднярът все някак е влязъл. Канел се е да ме залости вътре, но, според мен, съм го изненадал, хвърлил е трупчетата и е духнал.

Алварадо влезе в офиса на шефа си.

— Няма отпечатъци. Следите от инструменти не са ясни, но ако намерим длето или ренде, можем да ги сравним.

Йорк се изсмя.

— Няма отпечатъци? Това само по себе си не е ли доказателство за нещо?

Лампърт не му обърна внимание, вдигна някакъв лист хартия от бюрото си и го огледа.

— Ами, проучихме този Тротър — каза той. — Не е по-различен от кой да е друг. Няма полицейско досие — само няколко глоби от пътна полиция. Но все пак има нещо. Говорих със служител от Асоциацията на ветераните във Финикс. Оказа се, че те имат досие за него. Бил е в Кувейт през първата война в Залива. Неговата част е попаднала под жесток обстрел. Половината му хора били убити, а той самият — тежко ранен. След като се уволнил, се преместил тук и една година е посещавал психолог. В досието пазят и записките на лекаря. Всичко това е поверителна информация — лекар/пациент — и не би трябвало да ни я показват, но имам мой човек, който работи там и той ми каза най-важното. Както изглежда, след като Тротър е напуснал армията, е започнал да се движи в лоша компания, както тук, така и в Албукерк. Участвал е в силови акции. За пари. Това е било отдавна и никога не е бил арестуван, но все пак…

— Господи… Значи някой може да го е наел?

— Кого сте вбесили до такава степен, че да си отвори толкова работа, за да си го върне? — попита Лампърт.

— Не знам. Ще трябва да помисля.

— Чували ли сте онази сентенция — попита Алварадо — „Отмъщението е ястие, което е най-добре да се сервира студено?“

— Да, мисля, че съм я чувал.

— Може да е някой от далечното ви минало. Върнете се назад. Помислете.

Ястие, което се сервира студено…

— Добре. Но какво ще правим междувременно? — попита Йорк, докато бършеше запотените си длани в панталоните си.

— Ще отидем да разговаряме с него. За да видим какво ще каже. — Детективът вдигна телефона и набра номер. — Господин Тротър, моля… Разбирам. Може ли да ми кажете кога?… Благодаря. Няма да оставя съобщение. — Той затвори. — Току-що е тръгнал към Тюсон. Ще се върне утре сутринта.

— Няма ли да го спрете? — възмутен от бездействието им попита Йорк.

— Защо?

— Може би се опитва да избяга в Мексико.

Лампърт сви рамене и отвори папката на друг случай.

— В такъв случай сте извън опасност — каза той.

Йорк спря пред дома си, слезе от мерцедеса и се огледа, за да се увери, че не са го проследили. Къщата му беше построена в края на пустинята и всеки, който се навърташе наблизо, бе изложен на риск да бъде забелязан веднага. В момента нямаше и следа от човек или животно, но все пак, след като влезе, той заключи два пъти вратата след себе си. За този дом беше платил пет милиона долара и беше бесен, че дори и тук се чувства неспокоен.