Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

— Имаме нужда от теб и Амелия — завърши Селито, без да обръща внимание на хапливите обобщения на приятеля си. — Стегни се, случаят е интересен. Все пак да не забравяме, че обичаш предизвикателствата.

След инцидента в метрото, при който Райм получи пълна парализа, животът на детектива коренно се промени. Преди това той се разхождаше из игрището, наречено Ню Йорк сити, наблюдаваше хората — къде живеят, с какво се занимават, събираше проби от земята, от строителни материали, растения, насекоми, камъни, надничаше в боклука, интересуваше се от всичко, което можеше да му помогне да разреши случаите. Това, че сега не можеше да върши всичко това, много го измъчваше. В „предишния си живот“ Райм бе независим човек и ненавиждаше дори мисълта да разчита на други. Но и преди, и сега животът му винаги бе ръководен от разума. Преди инцидента най-големият му враг беше скуката. И сега беше така. А Селито — умишлено, разбира се — току-що му беше подхвърлил двете думи, които със сигурност щяха да привлекат вниманието му.

Интересно… предизвикателство…

— Е, какво ще кажеш, Линк?

Последва нова пауза.

Райм погледна към недоядения геврек — съвсем беше загубил апетит.

— Да слезем долу — предложи той — и да видим какво още можем да открием за смъртта на господин Ларкин.

— Това е добра новина — каза Том с нотки на облекчение.

Когато му възлагаха разрешаването на безинтересни и досадни случаи, помощникът на Райм беше човекът, поемащ ударната вълна на лошото настроение на шефа си.

Красивият русокос помощник, много по-силен, отколкото можеше да се предположи от стройното му тяло, преоблече Райм и го изправи в седнало положение, така че да може да го премести от механизираното легло в сложния автоматизиран инвалиден стол — червен „Сторм Ароу“ със спортен дизайн. Като използва единствения подвижен пръст на лявата си ръка — безименния — Райм вкара стола в тесния асансьор, който го свали на първия етаж на къщата му в Западен Сентрал парк.

Щом излезе от асансьора, Райм се насочи към всекидневната, в която нямаше и следа от някогашния викториански будоар. Помещението беше превърнато в съдебномедицинска лаборатория, на която би завидял кой да е средно голям град в Америка. Компютри, микроскопи, химикали, колби, пипети, рафтове, пълни с книги и консумативи… Всеки квадратен сантиметър беше запълнен, с изключение на масите за изследване. Навсякъде се виждаха жици, изтегнали се като спящи змии.

Селито слезе шумно по стълбите — дояждаше геврек — неговия или пък този на Райм.

— Ще се опитам да открия Амелия — започна Райм. — Трябва да ѝ съобщя, че имаме нов случай.

— О, забравих да ти спомена — каза Селито е пълна уста. — Аз ѝ се обадих. По всяка вероятност тя вече е на местопрестъплението.

През годините Амелия Сакс така и не можа да привикне с тъжната аура, която винаги ограждаше мястото, където бе извършено убийство. Но беше убедена, че това е добре. Способността да чувства тъгата и гнева, причинени от насилствена смърт, я подтикваше да си върши работата още по-добре.

Изправена пред триетажната къща в Манхатън, високата червенокоса жена усещаше много по-силно покрова от обикновено, защото знаеше, че смъртта на Рон Ларкин ще засегне милиони хора по света. Какво ли щеше да стане с фондацията, след като него вече го няма?

— Сакс? Къде сме? — чу се нетърпеливият глас на Райм в слушалките ѝ.

Сакс трепна и намали звука.

— Току-що пристигнах — отговори тя и заби заострения си нокът в ръката си. Сакс имаше този непреодолим навик — да се наранява леко — особено когато ѝ предстоеше да стъпи за първи път на самото местопрестъпление. Почувства стреса, причинен от силното желание да бъде безупречна. Сакс смяташе, че е задължена убиецът да бъде идентифициран и арестуван.

Беше облечена в работни дрехи: не тъмните костюми, които обикновено носеше като детектив, а бял гащеризон с качулка, характерен за специалистите, проучващи местопрестъпления, и използвани преди всичко да не замърсяват мястото със собствени косми, олющени епидермални клетки и хилядите други дребни улики, които са част от самите нас.

— Нищо не виждам, Сакс. Има ли проблем? — нетърпеливо попита Линкълн Райм.

— Ето… Как е сега? — Тя щракна един от бутоните на слушалките си.

— А, чудесно. Хм-м, това там мушкато ли е било?

Сакс погледна към саксията с увехнало растение встрани от външната врата.

— Не говориш с когото трябва, Райм. Ако купя и посадя растение, то винаги умира.