Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

Но Карли продължи да гледа Сюзън с празен поглед. Явно за да се приеме истината беше нужно достатъчно време, но първо трябваше да се прости лъжата.

Откъм алеята се чуха гласове. Служителите на следствието изнасяха тялото на Антъни Далтън.

— Мила — започна Сюзан, — съжалявам, аз…

Но момичето вдигна ръка, за да накара майка си да замълчи и проследи с поглед как качиха трупа в следствения камион.

Сюзън избърса сълзите си и продължи:

— Знам, че ти е много тежко… Знам, че си ми бясна. Нямам право да те моля… но дали би могла да направиш едно-единствено нещо, за да ми помогнеш? Трябва да кажа на всички поканени на тържеството утре, че събирането се отменя. Ще стане твърде късно, ако трябва сама да позвъня на всички.

Момичето остана втренчило поглед във вана, който се загуби надолу по заснежената улица.

— Карли — прошепна майка ѝ.

— Не — отвърна тя.

С изражение на примирение и болка, Сюзън кимна с разбиране.

— Добре, скъпа, разбирам. Съжалявам. Не биваше да те моля за това. По-добре върви да видиш Джейк. Не трябва да…

— Нямах това предвид — рязко каза момичето. — Исках да кажа, че няма да отменяме партито.

— Не можем, не и след…

— Защо не? — попита момичето. В гласа ѝ прозвуча непоколебимост.

— Но…

— Ще направим нашето парти — твърдо каза Карли. — Ще намерим помещение в някой ресторант или хотел, все някъде. Късно е, но да започнем да звъним.

— Мислиш ли, че е уместно? — попита Сюзан.

— Да — каза момичето, — така трябва.

Сюзън покани и тримата полицаи на тържеството.

— Възможно е да имам други ангажименти — бързо отговори Райм. — Ще трябва да си проверя графика.

— Ще видим — престорено сдържано отвърна на поканата Сакс.

Двете жени се запътиха към къщата. Карли внимателно подкрепяше майката си по стръмната пътека. Вървяха безмълвно. Райм забеляза, че момичето все още е ядосано и като че ли вцепенено от последните събития. Но все пак не изостави майка си, помисли си Райм, а мнозина щяха да постъпят точно така.

Райм, Сакс и Том все още гледаха след тях, когато вратата на къщата се затвори със силен трясък, който отекна през студения въздух.

— Ей, някой иска ли да обиколим наоколо с колата и да разгледаме как са украсени къщите? — попита Том.

Сакс и Райм се спогледаха.

— Мисля, че ще пропуснем — каза криминалистът. — Какво ще кажете да се върнем в града? Само вижте колко е часът. Късно е. Остават четиридесет и пет минути до Коледа. Как само лети времето, когато вършиш добри дела, а?

— О — успя само да каже Том.

Сакс целуна Райм.

— Ще се видим у дома — каза тя.

Когато Том затвори вратата на вана, тя забърза към камарото. В тандем двата автомобила потеглиха надолу по заснежената улица.

Превод: Виолета Касаветова

— Разбери, това е деликатна политическа ситуация.

— Да, да, политика — прекъсна го с досада в гласа Линкълн Райм и се обърна към набития мъж, облегнал се на тоалетката.

Двамата мъже се намираха в спалнята на градската къща на криминолога в западния район Апър Уест Сайд.

— Наистина е важно.

— И много деликатно — допълни Райм и изпъшка.

Линкълн Райм мразеше посетителите, нахлуващи в собствения му дом в осем и половина сутринта.

Детектив Лон Селито се отдръпна от тоалетката и пое кафето, предложено му от Том — асистента на Райм. Лон познаваше много добре Линкълн Райм и беше сигурен за причината за нецензурните мисли, които, беше сигурен в това, се въртяха в момента в главата на приятеля му. Затова отпи от кафето и с примижали очи погледна към известния криминолог.

— Не е лошо — каза той. — Никак не е лошо.

— Благодаря — каза Том.

— Не — уточни Селито, — имам предвид ръката му. Забеляза ли?

С четиристранна парализа, получена по време на разследване преди няколко години, Линкълн Райм беше подложен на терапия, в резултат на която възвърна в малка степен движението на дясната си ръка. Беше безкрайно горд от постижението си, но не му беше в природата да парадира — поне що се отнася до личните му постижения. Затова Линкълн Райм се престори, че не е чул думите на Селито и продължи да стиска меката гумена топка. Да, ръката му наистина беше възстановила някакво движение, но усещанията му бяха доста странни — усещаше материи и температури, които не отговаряха на свойствата на порестата гума.

Райм изпъшка и отхвърли топката с показалец.

— Не си падам по „парашутисти“, Лон.

— Положението е напечено, Линк.