Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

След като детективите си тръгнаха, Сюзън и Карли се приближиха към вана. Сюзън все още се движеше сковано и от време на време потръпваше.

— Вие сте господин Райм — каза тя тихо.

— Наричайте ме Линкълн, моля ви.

Сюзън погали нежно ръката на Райм и той спокойно можеше да прочете в очите ѝ всичко онова, което тя искаше да му каже в този момент.

— Как, за Бога, разбрахте какво възнамерява да прави Антъни?

— Самият той ми го каза — усмихна се Райм и хвърли поглед към алеята пред къщата.

— Пътеката ли? — попита тя.

— Можех да го разбера от уликите — измърмори Райм, — ако разполагахме с всички източници. Щеше да има доста по-добри резултати.

Като всеки учен, Райм поначало беше подозрителен към думи и свидетели. Той кимна на Сакс, която уравновесяваше склонността на Райм да боготвори веществените улики с нещо, което той наричаше умение да прониква в човешката психика, и тя обясни:

— Линкълн си спомни, че сте се преместили в къщата миналото лято. Карли го спомена тази сутрин.

Момичето кимна.

— Но бившият ви съпруг твърдеше, че не ви е виждал от миналата Коледа — продължи Сакс.

Сюзън сбърчи чело.

— Точно така — каза тя. — Миналата година ми каза, че заминава по работа за шест месеца, затова донесе два чека за обучението на Карли в офиса ми. Оттогава не го бях виждала. Е, до тази вечер.

— Но той спомена и още нещо, че пътеката от къщата към улицата е стръмна.

Райм пое разказа.

— Каза, че била като скиписта. Което означаваше, че е бил тук и след като описа алеята по този начин, вероятно това е било скоро, някъде след като е паднал първият сняг. Това противоречие може би не значеше нищо — можеше просто да е наминал да остави нещо или да вземе Карли, когато не сте била у дома, но също така оставаше вероятността да лъже и всъщност да ви е следил.

— Не, не знам да е идвал някога тук. Трябва да ме е следил.

— Помислих си, че това си струва да се провери — продължи Райм. — Проверих го и разбрах колко пъти е бил в болница. И още за присъдите му, че е бил в затвора и за насилието, което е упражнявал над последните си две приятелки.

— Болница? — изненада се Карли. — За какво насилие говорите?

Нима момичето не знаеше нищо за това? Райм повдигна вежда към Сакс, която само сви рамене. Криминалистът продължи:

— А колкото до миналата Коледа, когато ви е казал, че заминава по работа… Е, тази „работа“ всъщност е била шестмесечна присъда в затвора в Джърси за агресивно поведение зад волана и нападение. За малко не убил човек, закачил леко колата му.

Сюзън се намръщи.

— Не знаех, че е наранявал и други хора.

— Така че продължихме да размишляваме — Сакс, Лон и аз. Издействахме си разрешение да проверим телефонните му обаждания и се оказа, че е звънял над десет пъти на Мъсгрейв през последните няколко седмици. Лон го провери и се оказа, че му се носи славата на наемен главорез. Разбрахме още, че бившият съкилийник на Далтън го е свързал с Мъсгрейв.

— Докато баща ми беше жив, той не смееше да ме пипне — каза Сюзън.

Думите ѝ бяха изречени пред всички тях, скупчили се в снега около вана, но Сюзън се взираше в очите на Карли. Това всъщност беше сурово признание, че майка ѝ я е лъгала за баща ѝ години наред.

— Когато планът с Мъсгрейв не проработил този следобед, Далтън решил, че ще го направи сам — поклати глава Райм.

— Но… не, не, не, не татко! — прошепна Карли. Тя отстъпи назад. Цялото ѝ тяло се тресеше, а по зачервените ѝ бузи се стичаха сълзи. — Той… Това не може да е истина! Той беше толкова мил! Той…

Сюзън поклати глава.

— Миличка, съжалявам, но баща ти беше много болен човек. Преструваше се до съвършенство и беше истински чаровник. Но в момента, в който мисълта, че си направил нещо „нередно“ и той не може да ти има доверие го обземаше… — Тя прегърна дъщеря си. — Помниш ли всички онези пътувания до Азия? Това бяха случаите, когато той беше в болница или в затвора. Помниш ли, че винаги ти казвах, че все се блъскам в разни предмети?

— Ти беше непохватна — каза момичето с приглушен глас. — Нали не искаш да кажеш, че…

Сюзън кимна.

— Да, мила. Той ме блъскаше по стълбите, удряше ме с точилка, с кабел, с ракета за тенис…

Карли се обърна и се вторачи в къщата.

— Непрекъснато повтаряше какъв добър човек бил. И единственото, което можех да си мисля беше… е, щом е толкова добър, да му се не види, защо не искаш да се съберете отново заедно?

— Исках да те предпазя от истината. Искаше ми се да имаш любящ баща. Но не можех да ти го дам — той толкова много ме мразеше.