Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

— Защо смяташ, че имам нужда точно от теб? Какво его само… — Той я огледа с кротките си сини очи, на устните му трепна бегла усмивка и Сюзън си спомни колко спокоен можеше да бъде понякога. Дори докато я биеше.

— Антъни, нищо лошо не е станало, никой не е пострадал.

— Ш-ш-ш-ш-ш.

Без той да я види, ръката ѝ се плъзна в джоба на якето, където беше сложила мобилния си телефон. След недоразумението с Карли отново го включи, но не мислеше, че може да набере 911 без да гледа. Пръстите ѝ обаче напипаха бутона за набиране. Ако го натиснеше два пъти, телефонът щеше да избере последния набиран номер — номерът на Рич Мъсгрейв. Надяваше се, че телефонът му все още е включен и той ще чуе какво се случва. Щеше да се обади на полицията или пък да се върне в къщата. Антъни не би посмял да я нарани пред свидетел — а и Рич беше едър мъж и изглеждаше много силен. Беше по-тежък от бившия ѝ съпруг поне с двайсет и пет килограма.

Тя натисна бутона.

— Плашиш ме, Антъни. Моля те, върви си — каза тя след малко.

— Да те плаша?

— Ще извикам полиция.

— Само да станеш и ще ти счупя ръката. Ясно ли е?

Тя кимна ужасена, но и доволна, че ако Рич слушаше, щеше да чуе разменените реплики и вероятно сега звънеше на полицията.

Далтън погледна под коледното дърво.

— Моят подарък тук ли е? — Той запрехвърля пакетите, наглед разочарован, че нямаше нито един, на който да е изписано името му.

Този момент припомни на Сюзън как и преди Антъни се люшкаше от нормално към абсолютно неадекватно състояние. Докато бяха женени, три пъти беше приеман в болница. Сюзън много добре помнеше как криеше от Карли причината за отсъствието на баща ѝ, а „командировките в Азия“ се оказаха добър избор.

— Няма нищичко за мен — каза той, отдалечавайки се от елхата.

Брадичката на Сюзън потрепери.

— Съжалявам. Ако знаех предварително…

— Шегувам се, Сюзън — отвърна той. — Защо ти е да ми подаряваш каквото и да било? Не ме обичаше, докато бяхме женени, не ме обичаш и сега. Но по-важно е, че аз имам нещо за теб. След цялата паника този следобед отидох на покупки. Исках да намеря най-доброто за теб.

Далтън пресуши за пореден път чашата си, наля си още вино и я погледна внимателно.

— Вероятно ще бъде по-добре, ако останеш удобно седнала точно където си сега. Ще го отворя вместо теб.

Очите ѝ се спряха върху кутията. Беше опакована небрежно — от него, разбира се — и той грубо разкъса хартията. Подаръкът беше метален с формата на цилиндър.

— Това с лагерен нагревател. От Карли разбрах, че си станала голяма планинарка. Катерене, излети… Не е ли интересно — докато бяхме женени, изобщо не обичаше да правиш забавни неща?

— Никога не съм обичала да правя каквото и да било с теб — гневно каза тя. — Всеки път, когато казвах не каквото трябва или не правех каквото ми кажеше, ме пребиваше.

Без да обръща внимание на думите ѝ, той ѝ подаде нагревателя. След това извади още нещо — червена тенекиена кутия с ярък надпис „керосин“.

— Разбира се — продължи Антъни, като се намръщи, — по време на Коледа стават много злополуки. Чете ли онази статия в „Ю Ес Ей Тъдей“? Главно пожари. Много хора умират в пожари.

Той хвърли поглед на предупредителния надпис и извади запалка от джоба си.

— О, Боже, не!… Моля те, Антъни!

Точно в този миг Сюзан ясно дочу рязкото спиране на автомобил пред дома си. Полицията? Или пък беше Рич?

Или пък това беше някаква странна реакция на собственото ѝ въображение?

Антъни все още внимателно оглеждаше капака на кутията с керосин.

Да, определено се чуха стъпки по алеята пред къщата.

Антъни погледна озадачен към входната врата.

Това беше моментът! Сюзън запрати чашата с шампанско в лицето му, рязко се изправи и побягна към вратата. Когато погледна назад, видя как Антъни, препъвайки се, отстъпва назад. Счупената в лицето му чаша бе порязала брадичката му и той кървеше.

— Проклета кучка! — изрева той и се спусна след нея.

Но Сюзън имаше преднина, отвори вратата и се сблъска с изненадания Рич Мъсгрейв.

— Какво има?

— Бившият ми съпруг! — задъхано изрече тя. — Опитва се да ме убие!

— Господи — каза Рич и обви ръка около тялото ѝ. — Не се тревожѝ, Сюзън.

— Трябва да се махаме. Извикай полиция!

Тя понечи да побегне към предния двор, но Рич не помръдна.

Какво, по дяволите, правеше той? Да не би да искаше да се бие? Не беше време за рицарски изпълнения.

— Моля те, Рич. Трябва да бягаме!

След това усети, че ръката му се стяга около нейната. Хватката му стана болезнена. С другата си ръка той я хвана около кръста, завъртя я и я блъсна вътре.