Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

Карли се намръщи.

— Мамо, ти никога не си излизала с неудачници… По-скоро с полунеудачници.

— Това е още по-лошо, скъпа! Така и не успях да намеря чистокръвен, завършен неудачник, с когото да се срещам!

Карли прегърна майка си отново и сложи пръстена.

— Толкова е красив.

— Честита Коледа, мило мое дете.

— Сега е време за моя подарък.

— Мисля, че новата традиция ми харесва — усмихна се Сюзън.

— А сега седни… Затвори си очите. Излизам навън да го взема.

— Добре.

— Седни ето тук на дивана.

Сюзън седна и стисна силно очи.

— Не хитрувай.

— Няма.

Сюзън чу входната врата да се отваря и затваря. След миг сбърчи чело при звука от запалването на автомобилен двигател. Колата на Карли ли беше това? Да не би да си тръгваше?

След това чу стъпки зад гърба си. Момичето вероятно се беше върнало през кухненската врата.

— Е, вече може ли да си отворя очите?

— Разбира се — чу се мъжки глас.

Сюзън подскочи от изненада. Обърна се и се озова очи в очи с бившия си съпруг, който държеше голяма кутия с панделка.

— Антъни… — започна тя.

Далтън седна на стола срещу нея.

— Много време мина, нали?

— Какво правиш тук?

— Когато Карли си мислеше, че си изчезнала, отидох при ченгетата, за да съм с нея. Двамата се тревожехме за теб. Поприказвахме си и… това е нейният коледен подарък за теб и мен: да ни събере заедно тази вечер и да видим какво ще се случи.

— Къде е тя?

— Отиде у приятеля си. Ще прекарат нощта заедно. — Той се усмихна. — Цялата вечер е пред нас, Сюзън. Само ние двамата. Също като едно време.

Тя се опита да се изправи, но Антъни я изпревари — ударът в лицето я повали на дивана.

— Ще ставаш, когато аз ти кажа — заяви бодро Антъни и се усмихна широко. — Весела Коледа! Не е ли чудесно, че отново сме заедно?

Сюзън погледна към вратата.

— Дори не си го и помисляй. — Той отвори шампанското и напълни двете чаши. Подаде ѝ едната. Тя поклати глава. — Вземи я.

— Моля те, Антъни…

— Вземи проклетата чаша — изсъска той.

Сюзън се подчини и пое чашата. Ръката ѝ не спираше да трепери. Когато чашите им се допряха, внезапно я връхлетяха спомени от времето, когато двамата бяха женени: неговият сарказъм, яростта му и, разбира се, побоищата.

Но той беше хитър. Никога не я нараняваше пред други. Беше особено предпазлив спрямо Карли. В действителност Антъни Далтън беше психопат. Но Антъни Далтън беше и образцовият баща както за момиченцето, така и за целия свят.

Никой не знаеше причината за синините, порязванията, счупените ѝ пръсти…

— Мама е толкова непохватна — казваше Сюзън на малката Карли, борейки се с напиращите сълзи. — Отново паднах по стълбите.

Сюзън отдавна се беше отказала от опитите да разбере защо Антъни беше такъв. Трудно детство, мозъчен проблем? Нямаше представа и след година брак, престана да се интересува. Единствената ѝ цел бе да се измъкне. Но беше твърде ужасена, за да отиде в полицията. Най-накрая в отчаянието си тя се обърна за помощ към баща си, собственик на няколко строителни фирми в Ню Йорк. Беше му признала на какво бе подложена и баща ѝ се зае с проблема. Накара двама свои странни „съдружници“ от Бруклин, въоръжени с бейзболни бухалки и оръжие, да посетят Антъни. Заплахите, както и солидна сума пари, ѝ откупиха свободата. Така Антъни неохотно се съгласи на развод, отказа се от попечителството над Карли и обеща повече да не наранява Сюзан.

Но заедно с ужаса, който я изпълваше в момента, тя ясно осъзна защо бившият ѝ съпруг тази вечер е тук — баща ѝ си беше отишъл от този свят миналата пролет.

Закрилникът ѝ вече го нямаше.

— Обичам Коледа. Ти не я ли обичаш? — попита замислено Антъни Далтън, отпивайки от виното.

— Какво искаш? — попита Сюзън с треперещ глас.

— Толкова години минаха, а аз не мога да се наситя на музиката. — Той отиде до уредбата и я включи.

Зазвуча „Тиха нощ“.

— Знаеш ли, че за първи път тази мелодия е изпълнявана на китара? Органът в църквата бил повреден. Представяш ли си?

— Моля те, върви си.

— Музиката… и украсата също ми харесва.

Тя започна да се надига от мястото си, но той се изправи бързо и отново я удари.

— Сядай — прошепна той. Мекотата на гласа му прозвуча още по-плашещо, отколкото ако бе изкрещял.

От очите ѝ бликнаха сълзи и тя допря ръка до парещата си буза.

Последва хлапашки смях.

— И подаръците! Всички обичаме подаръците… Не искаш ли да видиш какво съм ти донесъл?

— Няма да се съберем отново, Антъни. Не те искам повече в живота си.