Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

— Вече не сте млади… — Карли се изчерви. — Е, не исках да прозвучи така.

— Не, не, права си. Доста съм пораснал от онези времена.

— И мама се е променила. Едно време беше толкова сдържана, нали знаеш. Изобщо не беше забавна. Но сега си пада по какво ли не. Къмпинги и планинарство, рафтинг, всякакви занимания на открито.

— Сериозно? — учуди се Далтън. — Никога не съм могъл да си представя да се увлича по подобни неща.

Карли отмести поглед.

— Помниш ли онези командировки, на които ходеше, когато бях малка? Пътуваше до Хонконг и Япония?

— Когато разработвахме офисите в чужбина ли? Разбира се.

— Искаше ми се всички да отидем. Ти, мама и аз… — Тя въртеше чашката за кафе в ръцете си. — Но тя все казваше: „О, имам много работа вкъщи“. Или „О, ще ни стане лошо от водата там“, или нещо подобно. Никога не сме имали семейна ваканция. Истинска семейна ваканция.

— И аз винаги съм го искал. — Далтън печално поклати глава. — И направо побеснявах, когато не искаше да дойде и да те доведе. Но тя е твоя майка. Нейната задача е да се грижи за теб. Единственото, което винаги е искала, е да си в безопасност. — Той се усмихна. — Спомням си веднъж, когато бях в Токио и се обаждах у дома. И…

Думите му бяха прекъснати — телефонът на Райм иззвъня. Той отговори от микрофона на стола си.

— Ало.

— Детектив Райм? — гласът издрънча през говорителя.

Титлата вече не беше актуална — отпред стоеше едно „пенсиониран“, но той не обърна внимание на това.

— Продължавайте — нареди той.

— На телефона е полицай Бронсън, Нюйоркска щатска полиция.

— Да.

— Получихме спешно повикване за определяне местонахождението на червено малибу и разбрахме, че вие разследвате случая.

— Точно така.

— Открихме автомобила, сър.

Райм ясно чу как Карли ахна. Далтън пристъпи към момичето и обгърна с ръка раменете ѝ. Какво щяха да чуят? Че Сю Томпсън е мъртва?

— Продължавайте.

— Автомобилът се движи на запад. По всяка вероятност се е отправил към моста „Джордж Вашингтон“.

— Пътници?

— Двама. Мъж и жена. Не мога да кажа нищо повече.

— Слава Богу. Жива е — въздъхна Далтън.

Насочили са се към Джърси, помисли си Райм. Равнините бяха сред най-популярните места за изхвърляне на трупове.

— Автомобилът е регистриран на името на Ричард Мъсгрейв, Куинс. Неосъждан.

Райм погледна към Карли, която поклати глава в знак, че няма ни най-малка представа кой е той.

Сакс се наведе близо до говорителя и се представи.

— В близост ли сте до колата?

— На около петдесет метра зад тях.

— Автомобилът ви с полицейска маркировка ли е?

— Да.

— На какво разстояние сте от моста?

— На една-две мили източно.

Райм погледна Сакс.

— Искаш да се присъединиш към компанията ли? С камарото ще можеш да се движиш плътно по петите им.

Сакс забърза към вратата.

— Сакс — извика след нея Райм.

Тя хвърли поглед назад.

— Колата ти има ли вериги?

Сакс се разсмя.

— Вериги на този звяр ли, Райм? Не.

— Все пак внимавай да не цопнеш в Хъдсън, става ли? Навън със сигурност е доста студено.

— Ще направя всичко възможно — обеща тя и изскочи навън.

Наистина, спортен автомобил със задно предаване и над четиристотин коня под капака на двигателя не беше най-доброто превозно средство в снежни условия. Но по-голямата част от младостта на Амелия Сакс бе преминала в пилене на гуми и скърцане на автомобилни спирачки върху нагорещения асфалт в незаконните състезания около Бруклин (понякога само заради големия купон да се въртиш на сто и осемдесет градуса). Та малко сняг ли щеше да я сплаши?

Сакс плъзна своето камаро по магистралата и натисна газта. На този автомобил не му трябваха повече от пет секунди, за да изръмжи и замърка с нищожните за него осемдесет мили в час.

— На моста съм, Райм — извика тя в слушалката. — Къде са те?

— На около миля западно. А ти…

Автомобилът започна да криволичи.

— Задръж, Райм, колата поднася.

Тя овладя ситуацията.

— Един фолксваген кара с петдесет в платното за изпреварване. Човече, не те ли побиват тръпки от това?

След още една миля тя настигна полицейския автомобил. Придържаше се зад него и се стараеше да бъде извън полезрението на малибуто. Погледна към него и видя, че колата намалява и дава знак, че ѝ дава път.

— Райм, може ли да ме свържеш с полицая? — попита тя.

— Задръж…

Последва дълга пауза. После ядосаният глас на Райм:

— Така и не мога да проумея…

Неговата линия прекъсна и тя чу две щраквания. След това полицаят каза: