Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

— Знаят ли нещо? — попита той, явно едва сега осъзнавайки, че Райм е в инвалиден стол. Този факт не го притесни ни най-малко и по това двамата с дъщеря му си приличаха.

Едно на нула за Далтън, отбеляза мислено Райм и обясни точно какво се беше случило и какво знаеха.

Далтън поклати глава.

— Но това не означава, че е била отвлечена — бързо каза той.

— Не, не, съвсем не — отвърна Селито. — Но не изключваме и тази възможност.

— Сещате ли се за някой, който би искал да я нарани? — попита Линкълн Райм.

— Нямам никаква представа — отговори все така бързо Далтън. — Не съм виждал Сюзан от година. Когато бяхме заедно ли? Не, всички я харесваха. Дори когато някои от корпоративните ѝ клиенти бяха правили доста непочтени неща, никой нямаше личен проблем с нея. А тя като че ли винаги имаше особено противни клиенти.

Райм беше обезпокоен — и причините бяха извън опасността, надвиснала над Сюзън Томпсън. Проблемът беше, че това не беше истински случай. Бяха се заровили в него, правейки услуга на някого. Това беше коледен подарък, както бе казал Селито. Но в този момент Райм имаше нужда от повече факти и от сериозно разследване. Когато поемеше даден случай, Райм живееше с мисълта, че трябва да го води със 110% ефективност, в противен случай бе по-добре да се откаже.

Том донесе още кафе и отново напълни чинията с грозноватите си курабийки. Далтън кимна на сътрудника, благодари му и си наля кафе.

— Искаш ли? — попита той Карли.

— Да, татко, разбира се.

Той ѝ наля и попита:

— Някой друг иска ли?

Никой друг не искаше нищо. Но очите на Райм отскочиха към бутилката „Макалан“ на рафта и, гледай ти, без да издаде и звук на негодувание Том взе бутилката, отиде до инвалидния стол „Сторм Ароу“ на Райм, отвори тумбестата бутилка, подуши я и се намръщи.

— Странно, мислех си, че нищо не е останало от снощи. Явно съм забравил — добави Том иронично.

— Е, не може всички да сме съвършени — отбеляза доволно Райм, гледайки как Том сипва няколко пръста в чашата и я поставя върху облегалката.

— Благодаря ти, Балтазар. Засега може да си запазиш работата… въпреки плевелите на облегалката на стола ми.

— Не ти ли харесва? Казах ти, че ще украсявам за празниците.

— Къщата, да. Но не и мен.

— Какво ще правим сега? — попита Далтън.

— Ще чакаме — каза Селито. — Управлението за регистрация на моторни превозни средства в момента изготвя справка за всички шевролети „Малибу“, които имат такива цифри в регистрационните си номера. А ако имаме голям късмет, някой полицай на улицата ще забележи колата. — Той взе палтото си от един стол. — Трябва да отида до търговския център. Обадете ми се, ако се случи нещо.

Далтън му благодари, погледна часовника на ръката си, извади мобилния си телефон и се обади в офиса си, за да каже, че ще пропусне фирменото коледно парти. Обясни, че полицията разследва изчезването на бившата му жена и че в момента е с дъщеря си. Не искал да остави момичето само.

Карли го прегърна.

— Благодаря, тате. — Очите ѝ се отправиха към прозореца и пробягаха навън по извитите преспи сняг. Измина дълъг миг. Карли хвърли поглед към останалите в стаята и се обърна към баща си. С мек глас тя каза: — Винаги съм се чудила какво би станало, ако двамата с мама не се бяхте разделили.

Далтън се засмя и прокара пръсти през косата си.

— И аз съм си мислил за това, скъпа.

Сакс погледна Райм и двамата се обърнаха, оставяйки баща и дъщеря да си поговорят.

— Мъжете, с които се срещаше мама ли? Бяха свестни. Но никой не беше специален. Никой от тях не изкара дълго.

— Трудно е да срещнеш подходящия човек — съгласи се Далтън.

— Струва ми се…

— Какво?

— Винаги ми се е искало да се съберете отново.

Далтън като че ли не можа да намери подходящите думи.

— Опитах. Знаеш го. Но майка ти беше на друга вълна.

— Но престана да се опитваш преди няколко години.

— Предчувствах, че нещата няма да тръгнат на добре. Хората трябва да продължават напред.

— Но ти ѝ липсваш. Знам, че е така.

Далтън се засмя.

— О, не съм сигурен в това.

— Не, не, наистина. Когато я попитам за теб, тя ми казва какъв готин тип си бил. Бил си забавен. Каза, че си я карал да се смее.

— Имали сме и добри времена заедно — съгласи се Далтън.

— Когато попитах мама какво се е случило между вас, тя каза, че не е било нещо кой знае колко страшно — продължи Карл и.

— Вярно е — каза Далтън, отпивайки от кафето си. — Просто тогава още не знаехме как да бъдем съпрузи. Оженихме се твърде млади.