Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

Когато съобщи новината на Карли, момичето притвори очи от облекчение.

— А дали знаете къде е отишла след това? — продължи разговора си по телефона Сакс.

Не, нямали никаква представа. Но след миг колебание дойде и въпросът:

— Да не би да се обаждате, защото госпожа Томпсън не се чувстваше добре?

— Какво имате предвид? — отвърна Сакс.

— Когато дойде, не изглеждаше много добре. А онзи мъж… беше я обгърнал с ръка през цялото време. Мислех си, че може би ѝ е зле.

Сакс попита дали може да се отбият и да разговарят лично.

— Разбира се. Стига да мога да помогна.

— Не ѝ е било добре? И някакъв мъж? — Момичето се намръщи. — Но кой е той?

— Да вървим, Карли. Съвсем скоро ще разберем.

Когато стигнаха до вратата, Сакс спря.

— Направи ми една услуга — каза тя на момичето.

— Разбира се.

— Вземи назаем някое от якетата на майка си. Само като те гледам, ме побиват тръпки.

— Слезе долу до трезора си и след това осребри чек — обясни управителката на местния клон на банката пред Сакс и Карли.

— Предполагам, не знаете какво е правила в трезора.

— Не. Служителите нямат право да придружават клиентите до сейфовете им.

— А онзи мъж? Имате ли представа кой беше той?

— Не.

— Как изглеждаше? — попита Сакс.

— Едър. Метър и осемдесет и пет, метър и деветдесет.

Оплешивяващ. Много-много не се усмихваше.

Сакс погледна за миг Карл и, която поклати глава.

— Никога не съм я виждала с такъв мъж.

Откриха касиерката, осребрила чека, но Сюзън не беше казала или показала нищо обезпокояващо.

— На каква стойност беше чекът? — попита Сакс.

Управителката се поколеба, вероятно от съображения за поверителност, но Карли каза:

— Моля ви, тревожим се за нея.

Жената кимна към касиерката.

— Хиляда.

Сакс се отдръпна встрани, позвъни на Райм от мобилния си телефон и бързо му обясни какво се беше случило в банката.

— Тази история започва да ме тревожи, Сакс. Хиляда долара не са достатъчно голяма сума за обир или похищение, но не са и никак малко. Възможно е това да са доста пари за онзи тип.

— По-любопитна съм за трезора.

— Добра гледна точка — каза Райм. — Може би тя е притежавала нещо, което той е искал. Но какво? Все пак тя е само делова жена и майка. Не е разследваща репортерка или ченге. И лошото е, че ако случаят е такъв, той е получил каквото е преследвал и тя вече не му е нужна. Мисля, че е време да потърсим съдействието на полицията в Насау… Почакай, в банката ли сте още?

— Да.

— Записът от камерите! Вземи записа…

— О, на касата, разбира се. Но…

— Не, не, не — сряза я Райм. — От паркинга. Всички банки разполагат с видео наблюдение на паркингите. Ако са паркирали там, колата ще се види на записа. А ако имаме късмет, ще научим и регистрационния номер.

Сакс се върна при управителката и тя позвъни на началника на охраната, който изчезна в някакъв кабинет в дъното. След миг ги прикани с жест да влязат и пусна записа.

— Ето! — извика Карли. — Това е тя. И този тип? Вижте, той продължава да я държи… Не я пуска.

— Изглежда доста съмнително, Райм.

— Виждаш ли колата? — попита следователят.

Сакс накара охранителя да спре записа на пауза.

— Каква марка…

— Шевролет „Малибу“ — каза охранителят. — Моделът е от тази година.

Сакс предаде това на Райм и изучавайки екрана, добави:

— Бургундово червено. Последните две числа на регистрационния номер са седемдесет и осем. Предходното вероятно е три или осем, може би и шест. Трудно е да се каже. Табелата е нюйоркска.

— Добре, Сакс. Останалото е работа на полицаите. Лон ще им нареди да сложат локатор. Насау, Съфолк, Уестчестър и петте прилежащи града. Също и Джърси. Това ще бъде приоритетна задача. О, изчакай един момент…

Сакс го чу да говори с някого. Райм се върна на линията.

— Бившият на Сюзън е тръгнал насам. Тревожи се за дъщеря си. Иска да я види.

Сакс предаде това на Карли и лицето на момичето се оживи.

— Няма какво повече да правим тук. Да се връщаме в града — предложи тя.

Амелия Сакс и Карли Томпсън току-що се бяха върнали в лабораторията в градската къща на Райм, когато Антъни Далтън, бащата на Карли, пристигна. Том го въведе и когато видя дъщеря си, мъжът спря рязко и се вторачи в нея.

— Здравей, скъпа.

В очите му се четеше обич и загриженост. Далтън пристъпи към момичето и силно я прегърна.

Беше снажен мъж, наближаващ петдесетте, с хлапашки перчем прошарена коса. Облечен със скиорско яке със сложна кройка — от всички страни се подаваха каишки и закопчалки, той напомни на Райм за колежанските преподаватели, с които понякога делеше подиума, когато изнасяше лекции по криминалистика в колежите по наказателно право.