Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

— Шефе, беше много ловко изпипано — каза Чък Ву. Явно беше възхитен от случилото се. — Накара го да се съсредоточи изцяло върху видеоиграта и така забрави за оръжието.

— В един момент сметнахме, че си превъртял — допълни Виамонт.

— Но нямаше да ти кажем нищо — каза Ву.

— Хайде да вървим да празнуваме — подкани ги Виамонт.

Трибоу отказа. Искаше да се прибере при жена си и детето. През последните няколко дни се беше отдал напълно на работата си и желанието му да бъде заедно с тях бе по-силно от това да полее победата. Затова привърши с опаковането на документите по делото и се приготви да напусне залата.

— Благодаря ви — чу се женски глас.

Трибоу се обърна и видя вдовицата на Хосе Валдес. Беше застанала пред него. Той кимна. Жената като че ли се помъчи да каже още нещо, но само стисна ръката на прокурора и заедно с друга, по-възрастна жена излезе от празната съдебна зала.

„Предполагам, че такива хора… много лоши хора… не играят по правилата. И тогава няма какво да направите. Понякога се знае, че те ще спечелят…“

Но това означава и че понякога няма да спечелят.

Дани Трибоу хвана най-големия от пакетите документи и заедно с помощниците си напусна съдебната зала.

Превод: Камелия Емилова

— От колко време е в неизвестност?

Лон Селито, едър и набит мъж, който се сбогува с диетата заради наближаващите празници, сви рамене.

— Може би това е проблемът.

— Продължавай.

— Може би това е…

— Вече го каза — Линкълн Райм се почувства длъжен да го изтъкне пред детектива от Нюйоркското полицейско управление. — Интересуват ме само фактите.

— Около четири часа е в неизвестност — завърши Лон Селито.

Линкълн Райм дори не си направи труда да му припомни, че никой, дори прекалено възрастен човек не се счита за изчезнал, докато не минат поне двадесет и четири часа.

— Има някои обстоятелства — бързо добави Селито. — Не бива да забравяте за кого говорим.

Намираха се в импровизирана криминална лаборатория — всекидневната на градската къща на Райм в Сентрал парк Уест, Манхатън. Стаята години наред бе изпълнявала тази роля и разполагаше с по-добро оборудване и консумативи от повечето провинциални полицейски управления.

Вечнозелен венец, издаващ изискан вкус, беше обвит около прозорците. От сканиращия електронен микроскоп висеше лъскав гирлянд, а от стереоуредбата бодро звучеше „Коледни церемонии“ на Бенджамин Бритън. Беше Бъдни вечер.

— Само защото тя е едно мило хлапе… Карли имам предвид. Майка ѝ знае, че младото момиче ще се отбие, но не ѝ се обажда да ѝ каже, че тръгва, нито пък оставя бележка. Искам да отбележа, че винаги го е правила. Майка ѝ — името ѝ е Сюзън Томпсън — е много уравновесен човек. Твърде странно е да изчезне просто така.

— Възможно е в този момент да купува коледен подарък на момичето — каза Райм — и иска да я изненада.

— Но колата ѝ е все още в гаража. — Селито кимна към прозореца, зад който от няколко часа се сипеха гъсти снежни конфети. — Линк, в това време никой нормален човек не може да мръдне без кола. Карли е проверила и при съседите. Няма я и там.

Ако Линкълн Райм можеше да си служи с тялото — освен с левия си безименен пръст, раменете и главата — щеше да направи нетърпелив жест към детектив Селито, може би да завърти ръка или да вдигне длани към небето. Но в положението, в което се намираше, той разчиташе само на думите.

— И как се стигна до този случай на половинчато изчезване на човек, Лон? Изглежда си се правил на самарянин. Знаеш какво казват за добрите дела, нали? Никога не остават безнаказани… Да не говорим, че сега всичко като че ли пада върху моите плещи, не е ли така? — попита Райм.

Селито мълчаливо си взе още една домашна коледна курабийка — беше във формата на Дядо Коледа, но покритото с глазура лице изглеждаше гротескно.

— Не са лоши Линк — каза той. — Искаш ли?

— Не — измърмори Райм и погледът му се отклони към един рафт. — Но ще съм много по-склонен да слушам любезно примамливите ти предложения, ако ударя една доза коледно настроение.

— О… О, разбира се. — Селито прекоси лабораторията, намери бутилката уиски „Макалан“, наля солидно количество в една чаша, сложи сламка и постави чашата върху облегалката на стола на Линкълн Райм.

Райм отпи. Ах, Господи… Неговият помощник Том и партньорката на криминалиста Амелия Сакс бяха излезли на покупки. Ако бяха тук, напитката на Райм може би щеше да бъде приятна, но предвид часа, несъмнено щеше да бъде безалкохолна.