Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

— Добре. Ето каква е историята. Рейчъл е приятелка на Сюзън и на дъщеря ѝ.

Аха, значи наистина беше добре дело, извършено от приятел на семейството. Линкълн Райм познаваше Рейчъл. Тя беше приятелката на Селито.

— Дъщерята се казва Карли — прекъсна го Райм. — Виждаш ли, че съм те слушал, Лон. Продължавай.

— Карли…

— Която е на колко години?

— Деветнайсет. Студентка в Нюйоркския университет. Учи бизнес. Ходи с едно момче от Гардън сити…

— Тези неща имат ли някаква връзка със случая, като изключим възрастта ѝ? А за последното също не съм убеден, че има някаква връзка.

— Я ми кажи, Линк, винаги ли си в такова чудесно настроение около празниците? — нервно попита Селито.

Райм отново отпи от уискито.

— Продължавай нататък.

— Сюзън е разведена. Работи за голяма агенция за социологически проучвания. Офисите са в центъра. Живее в предградията, окръг Насау…

— Насау? Насау ли каза? Не е ли по-уместно тяхното полицейско управление да се занимава с този случай? Разбираш как действат нещата, нали? Онзи курс по юрисдикция в академията… Да не си забравил?

Селито беше работил с Линкълн Райм години наред и умееше ловко да парира раздразнителността на криминалиста. Затова не обърна никакво внимание на забележката и продължи.

— Взела си няколко почивни дни, за да подготви къщата за празниците. Рейчъл ми каза, че двете с дъщеря ѝ имат някакви недоразумения — нали се сещаш, изживяват тежък период, и двете. Но Сюзън наистина се старае. Нейното желание е да направи голямо тържество за Коледа. Както и да е. Карли живее в апартамент в Гринуич Вилидж. Снощи казала на майка си, че ще дойде тази сутрин, ще остави някои неща, а след това ще отиде у приятеля си. Сюзън се съгласила — било чудесно, щели да пият кафе. Но когато Карли пристигнала, Сюзън не била в къщата. И нейната…

— Кола все още е в гаража.

— Именно. Така че Карли изчакала известно време. Сюзън не се върнала. Обадила се на момчетата от местния участък, но те я уверили, че не могат да приемат подобен сигнал, преди да минат поне двайсет и четири часа. Затова Карли се сетила за мен — аз съм единственото ченге, което познава, и звъннала на Рейчъл.

— Не можем да правим добрини на всеки само защото са празници — подхвърли Линкълн Райм.

— Нека да направим на хлапето един коледен подарък, Линк. Задай някой и друг въпрос, хвърли един поглед около къщата.

Изражението на Райм беше мрачно, но всъщност беше заинтригуван. Как само мразеше скуката… И, да, често беше в лошо настроение по празниците — защото неизменно настъпваше затишие откъм онези стимулиращи случаи, за които Нюйоркското полицейско управление или ФБР биха го наели като съдебен специалист или „криминалист“, както се наричаше на професионален жаргон.

— Затова… Карли е разстроена. Нали разбираш.

Райм сви рамене — един от малкото жестове, които му бяха разрешени, след като преди години злополука на едно местопрестъпление го остави с парализирани крайници.

Райм постави единствения си подвижен пръст върху сензорния бутон и насочи стола си така, че да застане с лице към Селито.

— Майка ѝ сигурно вече си е у дома. Но ако наистина искаш, нека се обадим на момичето. Така ще се сдобия с някои факти. Нищо не пречи, нали?

— Това е страхотно, Линк. Изчакай.

Едрият детектив отиде до вратата и я отвори.

Какво беше това?

В стаята влезе тийнейджърка, която се огледа срамежливо наоколо.

— О, господин Райм, здравейте. Аз съм Карли Томпсън. Много съм ви благодарна, че ми отделихте време — каза тя.

— А, чакала си отвън — отвърна Райм и отправи язвителен поглед към детектива. — Ако моят приятел Лон беше споделил този факт с мен, щях да те поканя на чаша чай.

— Всичко е наред. Няма нищо.

Развеселен, Селито повдигна вежди и дръпна един стол за момичето.

Тя имаше дълга руса коса и спортна фигура, а гримът по кръглото ѝ лице бе оскъден. Беше облечена като типична мадама от MTV — клоширани дънки, черно яке и ботуши с висока платформа. За Райм обаче най-забележителното нещо у нея беше изражението ѝ: Карли не показа каквато и да било реакция спрямо неговия недъг. Някои хора загубваха ума и дума, други изсипваха порой от безсмислици, трети втренчваха очи в неговите и се държаха като обезумели — сякаш ако хвърлеха поглед към тялото му, това щеше да е най-голямата издънка на хилядолетието. Всяка от тези реакции дразнеше Линкълн Райм по свой собствен начин.

Карли се усмихна.

— Харесва ми украсата — каза тя.