Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

Трибоу кимна, повдигайки вежда и продължи разпита.

— На сутринта, в деня, когато беше застрелян Хосе Валдес, носехте ли тази игра със себе си, когато излязохте от дома си?

— Да, сър.

— В торбичка ли беше?

Хартман се замисли.

— Да, но я сложих в джоба си. Не беше толкова голяма.

— Значи ръцете ви са били свободни?

— Предполагам. Вероятно.

— И кога излязохте от дома си?

— Някъде към единайсет без двайсет. Службата беше в единайсет.

— В коя църква? — попита Трибоу.

— В „Свети Антъни“.

— И отидохте направо там? С играта в джоба си?

— Да, точно така.

— И играта беше с вас в църквата?

— Да.

— Но никой не я е видял, защото е била в джоба ви.

— Предполагам, че е било така — отвърна той все още любезно, без да дава израз на тревогата си.

— И когато си тръгнахте от църквата, сте вървели по улица „Мейпъл“ към „Старбъкс“ в компанията на предишния свидетел, господин Кристос Абрего?

— Да, точно така.

— И играта все още е била в джоба ви?

— Не.

— Не е ли?

— Не. Тогава я извадих и я носех в торбичката.

Трибоу се извъртя, за да се изправи лице в лице с него и попита с пронизителен глас:

— Не е ли истина, че играта всъщност не е била у вас в църквата?

— Не — каза Хартман, премигвайки от изненада, но с все същия равен и нисък глас. — Това изобщо не е вярно. През целия ден играта беше с мен. Докато не ме нападна Валдес.

— Не е ли истина, че сте си тръгнал от църквата, върнал сте се у дома, взел сте играта и сте продължил с колата си към „Старбъкс“?

— Не, нямаше да ми стигне времето да се прибера у дома след църквата и да взема играта. Службата свърши на обяд. Отидох в „Старбъкс“ след около десет минути. Казах ви, къщата ми е само на двайсет минути път от църквата. Може да проверите в картата. Отидох направо от „Свети Антъни“ в „Старбъкс“.

Трибоу отмести поглед от Хартман към лицата на съдебните заседатели. След това погледна към вдовицата на предния ред, която тихо плачеше. Видя озадачените лица на двамата си колеги. Видя как присъстващите се споглеждаха — всички очакваха той да стовари някаква гениална бомба, с която да издърпа килимчето изпод показанията на Хартман и да го изобличи като лъжец и убиец, какъвто всъщност беше.

Трибоу си пое дълбоко въздух и каза:

— Нямам повече въпроси, Ваша чест.

За миг настъпи тишина. Дори съдията се намръщи и като че ли искаше да попита дали прокурорът е сигурен, че иска да направи точно това. Но се задоволи само да попита адвоката от защитата:

— Разполагате ли с други свидетели?

— Не, сър. Защитата се оттегля.

Единствената причина за съществуването на съдебните заседатели е, че хората лъжат. Ако всички казваха истината, съдията можеше просто да попита заподозрения Реймънд К. Хартман дали е планирал и извършил убийството на Хосе Валдес и той да отговори с „да“ или „не“. Това щеше да бъде всичко.

Но хората, разбира се, не казват истината, затова съдебната система разчита на съдебните заседатели да наблюдават очите и устните, ръцете и позите на свидетелите, да слушат внимателно фактите и да отсъдят кое е истина и кое не.

Съдебните заседатели по делото Щатът срещу Хартман отсъстваха само два часа — време, през което Трибоу и неговите помощници се укриха в ресторантчето в сградата срещу съда. На масата цареше непривична тишина. Част от нея можеше да се отдаде на неловкото чувство, ако не и срам от необяснимата поредица от въпроси на Трибоу за детската игра, която Хартман беше купил за сина на жертвата. По всяка вероятност и двамата си мислеха, че дори опитните прокурори понякога се объркваха и се дънеха и че бе добре, че тази издънка стана по време на дело, което явно не можеше да бъде спечелено.

Когато се излегна в грозноватия оранжев стол от плексиглас, очите на прокурор Дани Трибоу бяха затворени. В съзнанието му отново изплува хладнокръвното и арогантно поведение на Хартман и твърденията на свидетелите, че не са били заплашвани или подкупвани от заподозрения. Трибоу не беше сигурен само в едно — дали свидетелите лъжеха, защото са били заплашени или пък защото им е било платено. Все пак трябваше да признае, че думите им звучаха твърде правдоподобно. Можеше да се предположи, че същото се отнасяше и за съдебните заседатели. Но Трибоу хранеше огромен респект към съдебната система и към съдебните заседатели като цяло и затова реши, че точно в този момент, седнали в малката конферентна зала зад съда, те спокойно можеха да стигат до заключението, че Хартман е излъгал и е принудил свидетелите също да излъжат.