Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

— Много просто — отговори лекарят. — Ръцете на господин Хартман са покривали ръцете на господин Валдес, затова барутният прах е полепнал само по тях.

Съдията освободи свидетеля и Трибоу се върна на мястото си, като хвърли поглед към каменното лице на подсъдимия, който също му отвърна с поглед.

Ще загубите…

Само преди миг Трибоу не си беше и помислил, че това е възможно, но сега съществуваше реална опасност Хартман да се измъкне.

След това адвокатът от защитата призова последния си свидетел: самият Реймънд Хартман.

Показанията му представиха история идентична на разказаните вече от другите свидетели и подкрепиха тезата, че винаги е носел оръжието със себе си, че Валдес имал странна приумица за Хартман и съпругата си, че не е изнудвал никого през живота си, че е купил подарък за момченцето на Валдес, че е искал да привлече пари за латиноамериканската общност с помощта на Валдес, че схватката е протекла точно така, както я описа свидетелят… Макар че добави и епилог — направил дишане уста в уста на Валдес.

После продължи, хвърляйки поглед към четиримата Е съдебни заседатели латиноамериканци и към двамата афроамериканци:

— Истина е, че имам много неприятности. Но това е защото се опитвам да подпомогна бизнеса на хората от малцинствата. Поради необясними за мен причини полицията, градската и щатската управа спъват всяко мое действие в тази посока. И ето го резултатът — накрая нараних един от онези хора, на които се опитвах да помогна. — Той заби печално поглед в пода.

Въздишката на Адел Виамонт се чу из цялата заседателна зала и принуди съдията да ѝ отправи гневен поглед.

Адвокатът благодари на Хартман и се обърна към Трибоу:

— Свидетелят е ваш.

— Какво ще правим, шефе? — прошепна Ву.

Трибоу погледна към екипа си. И Ву, и Адел бяха работили неуморно по това дело, затова разбираше тяхното разочарование. След това погледна назад към Кармен Валдес, чийто живот беше преобърнат по такъв ужасен начин от мъжа, който седеше на свидетелското място, съзерцавайки кротко обвинителите и хората в залата.

Трибоу придърпа по-близо до себе си лаптопа на Чък Ву и прехвърли бележките, които си бе водил младият мъж по време на процеса. Известно време чете, след което бавно се изправи и се приближи до Хартман.

С любезния тон, който беше негова запазена марка, той попита:

— Господин Хартман, само едно нещо ми е любопитно.

— Да, сър? — попита убиецът също толкова любезно. Беше обучен добре от адвокатите си, които несъмнено му бяха подчертали в никакъв случай да не дава израз на тревога или гняв на свидетелското място.

— Играта, която взехте за сина на господин Валдес.

Очите на Хартман трепнаха.

— Да? Какво за нея?

— Каква беше?

— Едно от онези малки видео игри. „Геймбой“.

— Беше ли скъпа?

Последва усмивка, издаваща любопитство.

— Да, доста скъпа. Но исках да направя нещо хубаво за Хосе и за детето му. Чувствах се зле, задето баща му е толкова луд…

— Отговорете на въпроса — прекъсна го Трибоу.

— Струваше около петдесет-шестдесет долара.

— Откъде я купихте?

— От един магазин за играчки в търговския център. Не помня името му.

Трибоу се считаше за доста добър детектор на лъжата и веднага разбра, че в момента Хартман се цели в тъмното — вероятно беше видял някаква реклама за „Геймбой“ тази сутрин. Но се усъмни, че съдебните заседатели ще са на същото мнение. За тях Хартман оказваше съдействие и любезно отговаряше на странните въпроси на прокурора.

— Какво представлява тази игра?

— Възразявам — извика адвокатът. — Каква е връзката със следствието?

— Ваша чест — каза Трибоу, — опитвам се да установя отношението между подсъдимия и жертвата.

— Продължете, господин Трибоу, но не мисля, че е необходимо да знаем в каква опаковка е била играчката.

— Всъщност, сър, тъкмо възнамерявах да задам този въпрос.

— Е, недейте.

— Добре, няма. А сега, господин Хартман, какво точно правеше тази игра?

— Не знам — стреляш по космически кораби или нещо такова.

— Играхте ли с нея, преди да я дадете на господин Валдес?

С ъгълчето на едното си око видя как Виамонт и Ву си размениха разтревожени погледи, питайки се какво, по дяволите, си беше наумил техният шеф.

— Не — отговори Хартман. За първи път откакто беше застанал на свидетелското място той изглеждаше изнервен. — Не си падам по игрите. Както и да е, беше подарък. Нямаше да го разопаковам, преди да го дам на момчето.