Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

„Преди около месец бях в един бар. Седях до подсъдимия и го чух да казва, че щял да «хване» господин Валдес и «да се погрижи за всичките му проблеми»…“

Като представи всички тези показания, Трибоу установи, че Хартман е имал мотив да убие Валдес; предварително е имал умишлено намерение да го направи; отишъл е да търси жертвата в деня, в който е била застреляна, при това въоръжен; действал е с престъпна безотговорност, като е нападнал мъжа с оръжие и е произвел изстрел, с който е можел да навреди на невинни хора, както и това, че той всъщност е непосредствената причина за смъртта на Валдес.

— Ваша чест, обвинението се оттегля — завърши прокурор Трибоу и се върна на мястото си.

— Стегнато и ясно — отбеляза Чък Ву.

— Шшшш — прошепна Адел Виамонт. — На лош късмет е.

Дани Трибоу не вярваше в късмета. Но затова пък вярваше, че пилетата се броят на есен. Затова се облегна назад и внимателно се заслуша в доводите на защитата.

Най-ловкият от адвокатите на Хартман — същият, който беше в кабинета на Трибоу при злополучното заседание за споразумение между двете страни, първо представи доказателство за разрешително за оръжие, което показваше, че Хартман притежава лиценз за носене на оръжие за самозащита.

Дотук нямаше никакъв проблем, помисли си Трибоу. Беше осведомен за разрешителното.

Но щом адвокатът на Хартман започна да разпитва първия си свидетел — портиера в сградата на Хартман, Трибоу почувства как безпокойството пропълзява в него.

— Случайно да сте виждал подсъдимия в неделя сутринта на тринайсети март?

— Да, сър.

— А случайно да сте забелязал дали носи оръжие?

— Носеше.

„Защо му задава такива въпроси?“, запита се Трибоу. Това само щеше да подкрепи щатското обвинение. Той хвърли поглед към Виамонт, която поклати глава.

— А забелязахте ли го предишния ден?

— Да, сър.

Аха. Трибоу се досети накъде върви защитата.

— Носеше ли оръжие тогава?

— Да. Беше се набъркал в някакви неприятности с бандите във вътрешността на града — опитваше се да открие младежки център, а бандите не бяха съгласни. Често го заплашваха.

Младежки център? Трибоу и Ву си размениха многозначителни погледи. Единственият интерес, който можеше да преследва Хартман с откриването на младежки център, бе място, където да продава наркотици.

— Колко често носеше оръжие у себе си?

— Всеки ден, господине. През всичките три години, откакто работя там.

Никой не би обръщал внимание на нещо всеки ден в продължение на три години. Лъжеше. Хартман беше обработил портиера.

— Имаме проблем, шефе — прошепна Ву.

Имаше предвид следното: ако съдебните заседатели повярваха, че Хартман абсолютно винаги е носел оръжие, този факт щеше да подкопае твърдението на Трибоу, че е взел оръжието със себе си само онзи път — в деня на убийството — с цел да убие Валдес. Поради тази причина съдебните заседатели можеха да заключат, че Хартман не е планирал убийството, което щеше да елиминира елемента на умисъл в случая, а по този начин и обвинението за убийство от първа степен.

Но ако показанията на портиера застрашаваха делото за убийство от първа степен, то със следващия свидетел — мъж, облечен в скъп делови костюм, рискуваха напълно да го разрушат.

— Сър, не познавате подсъдимия, нали?

— Не. Никога не съм имал нищо общо с него. Никога не съм го виждал.

— Никога не ви е давал нищо, не ви е предлагал пари или някакви други облаги?

— Не, сър.

„Лъже“, инстинктивно си помисли Трибоу. Свидетелят произнасяше репликите си като посредствен актьор в треторазредна пиеса.

— Чухте ли свидетелят на обвинението да казва, че ще „хване“ жертвата и ще се погрижи за всичките му проблеми.

— Да, сър.

— Бяхте близо до подсъдимия и до този свидетел, когато се предполага, че се е провел този разговор, така ли е?

— Да, сър.

— Къде се случи това?

— В ресторант „Сибела“ на булевард „Уошингтън“, сър.

— Разговорът същият ли беше, както го описа свидетелят?

— Не. Сигурен съм, че свидетелят на обвинението не е разбрал правилно. Вижте, аз седях на съседната маса и чух господин Хартман да казва: „Ще хвана Валдес да се заеме с някои от проблемите ми в латиноамериканската общност.“ Предполагам, че свидетелят не е чул добре или нещо подобно.

— Разбирам — обобщи адвокатът с обигран глас. — Той е възнамерявал да хване Валдес, за да се погрижи за някакви проблеми?

— Да, сър. След това Хартман каза: „Хосе Валдес е добър човек и аз го уважавам. Иска ми се да обясни на общността, че съм загрижен за благополучието им“.