Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

Даниъл Трибоу беше дребен мъж, хладнокръвен и любезен. Папийонка и тиранти биха му прилягали най-добре.

— Сър — каза той, обръщайки се направо към Хартман, — надявам се разбирате, че завеждам срещу вас дело за предумишлено убийство. В този щат това е престъпление с особена тежест и означава, че мога да настоявам за смъртно наказание.

— Това, което аз пък разбирам — отвърта Хартман, — е че няма особен смисъл да продължавам тази седянка. Очакват ме за работен обяд и, ако ме питате, по-добре е вие, момчета и момичета, да си назубрите закончетата, защото ако мислите, че имате някакъв шанс да ме осъдите, трябва добре да ги знаете.

— Щом така искате, сър. — Трибоу се изправи и стисна ръката на адвоката, но не и на заподозрения.

Адел Виамонт хвърли поглед последователно към адвоката и клиента му, сякаш бяха чиновници, които я бяха излъгали с рестото, и остана седнала, видимо борейки се да се въздържи да изрече това, което чувстваше в момента.

След като двамата мъже излязоха от кабинета, Трибоу отново се върна на стола си и се завъртя, за да погледне през прозореца към хълмистия пейзаж на предградията — яркозелен в цветовете на настъпващото лято. Започна да си играе разсеяно с единственото произведение на изкуството в стаята: бебешки мобилен телефон с картинки на герои от „Мечо Пух“, закрепен с вакуумна лепенка към горния край на олющения му шкаф за документи. Беше на сина му. Е, някога беше, когато момчето, вече десетгодишно, беше бебе. Когато Дани-младши загуби интерес към телефона, на баща му не му даде сърце да го изхвърли и го донесе тук, в кабинета си. Съпругата му смяташе, че това е едно от онези глупави неща, които мъжът ѝ вършеше понякога, като злощастните му уж забавни „номера“ и маскирането за тържествата на сина им. Трибоу така и не ѝ призна, че иска играчката да е при него поради една-единствена причина: за да му напомня за семейството през дългите седмици, в които се подготвяше за разследване или разследваше дела. Защото тогава му се струваше, че единственото семейство, което има, се състои от съдии, съдебни заседатели, детективи и всякакви други колеги.

— Предлагам му десет години срещу вероятността да го осъдят за убийство от особено тежък характер — каза той замислено, — а той ми разправя, че щял да се пробва! Не го проумявам.

Виамонт поклати глава.

— Не. Не му излизат сметките. Би могъл да излезе след седем години. Но ако загуби по делото за престъпление с особена тежест, а това е твърде вероятно, ще го приспят много бързо.

— Ще кажете ли какъв е отговорът? — чу се мъжки глас откъм вратата.

— Разбира се. — Трибоу се завъртя в стола си и покани с кимване Ричард Мойър, старши окръжен детектив, да влиза. — Само че какъв е точно въпросът?

Мойър поздрави с махване Виамонт и Ву, седна на един от свободните столове и широко се прозина.

— Е, Дик, нима вече се отегчи от нас?

— Уморен съм. Твърде много гадни типове има навън. Както и да е, дочух за какво си говорите — за Хартман. Знам защо няма да приеме споразумението.

— Защо?

— Хартман не може да отиде в „Стафорд“.

По лицата на присъстващите пробяга усмивка. „Стафорд“ беше главният щатски затвор, през който бяха минали цял куп възпитаници на Школата по наказателно право на Дани Трибоу.

— Че на кого му се ходи в затвора? — попита Виамонт.

— Не, не. Тук не става въпрос за желание, а за възможност. Той не може, защото там вече го очакват — подострят дръжките на лъжиците и дялкат оръжия от парчета стъкло.

Мойър обясни, че двама от босовете на организираната престъпност, които Хартман беше издънил, в момента се намират в „Стафорд“.

— Говори се, че Хартман няма да оцелее и седмица вътре — завърши той.

Ето защо бе убил жертвата в това дело — Хосе Валдес. Бедният човечец бе единственият свидетел срещу Хартман в дело за изнудване и ако Хартман беше осъден, щеше да остане в „Стафорд“ най-малко за шест месеца и да бъде убит от бившите си приятели. А това обясняваше хладнокръвното убийство на Валдес.

За това как щяха да посрещнат Хартман в затвора Трибоу не се интересуваше — прокурорът вярваше, че има една простичка задача в живота: да пази сигурността на окръга и с това значително се различаваше от много други свои колеги. Защото те често приемаха твърде лично извършените престъпления и ги преследваха, изпълнени с мъст и ярост. За Дани Трибоу задачата на прокурора не беше да воюва, а да се грижи окръгът му да е сигурен и безопасен. Беше работил с конгресмени и със съдилища за прокарването на закони, които улесняваха издаването на ограничителна заповед срещу съпрузи, които малтретират партньорките си, както и в полза на закони за задължителна присъда за углавно престъпление при трикратно нарушение на закона, за всички, които носят оръжие в близост до училища и църкви и за шофьори, които след употреба на алкохол са отнели човешки живот.