Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

— По всички обвинения. Елементарно е.

За да го успокои, адвокатът, седнал до Хартман, докосна рамото на клиента си.

— Сигурен съм, че той няма нищо против един кратък спаринг — обърна се Хартман към него и разкопча сакото си с цвят и наситеност на нощен океан. — Може да го понесе. Пък и аз казвам нещата такива, каквито са.

Истината бе, че Трибоу наистина нямаше нищо против един спаринг. Ни най-малко. Затова мъжът можеше да говори каквото си пожелае. Защото Трибоу нямаше да води по-разпалено делото срещу Хартман заради арогантността му, както и нямаше да се размекне, ако подсъдимият започнеше да плаче и да се разкайва. Но пък от друга страна тридесет и пет годишният прокурор нямаше да се остави да го изпързалят. Той прикова очи в очите на Хартман и каза с тих глас:

— Опитът ми показва, че когато нещата изглеждат твърде ясни на някого, може да се окаже точно обратното. Уверен съм, че съдебните заседатели ще видят фактите по моя начин. Което означава, че вие ще загубите.

Хартман сви рамене и погледна златния си ролекс.

Едва ли се интересува от това колко е часът, предположи Трибоу, но по този начин вместваше странична реплика, че само това негово бижу се равнява на годишната заплата на прокурора.

Е, Дани Трибоу носеше касио и единственото послание, което можеше да породи един поглед върху този часовник гласеше, че тази среща бе напълно пропилян половин час.

Освен обвиняемия, адвокатът му и Трибоу, в кабинета — малък и неугледен какъвто може да се очаква от един прокурор, седяха още двама души. От лявата страна на Трибоу беше неговият млад секретар — симпатичен младеж, наскоро прехвърлил двайсетте. Казваше се Чък Ву и беше блестящ, добросъвестен, а някои отиваха и по-далеч и твърдяха, че той е непоправим служител.

Докато записваше бележките и наблюденията си от срещата в очукания лаптоп, с който никога не се разделяше, Чък се приведе напред. Тракането по клавиатурата беше навик, който влудяваше повечето подсъдими, но върху Рей Хартман явно не оказваше видимо въздействие.

Другият от петимата беше Адел Виамонт — помощник — областен прокурор, назначена преди година за сътрудник на Трибоу в отдела за особено тежки углавни престъпления. Тя беше почти десет години по-възрастна от Трибоу и бе изпитала влечение към правото едва след първата си успешна кариера: отглеждането на двете си момчета близнаци, сега вече тийнейджъри. Умът и езикът на Виамонт бяха толкова остри, колкото беше непоклатима и нейната самоувереност. Сега тя огледа загорилата кожа на Хартман, стегнатия корем, посребрената коса, широките рамене и набития му врат. След това се обърна към адвоката му и попита:

— Е, може ли да приемем срещата с господин Хартман и неговото его за приключена?

Като ученик, изрекъл нещо нелепо пред класа, Хартман глухо и смутено се изсмя. Унижението можеше да бъде оправдано единствено с това, предположи прокурорът, че Виамонт беше жена.

Адвокатът на защитата повтори същото, което говореше през цялото време:

— Клиентът ми не е заинтересован от споразумение между обвинението и защитата, което включва излежаване на наказанието в затвор.

Трибоу прие изявлението му спокойно и повтори като ехо своя неизменен рефрен:

— Това е единственото, господа, което можем да ви предложим.

— В такъв случай клиентът ми иска да отиде на процес. Уверен е, че ще бъде признат за невинен.

За това как точно можеше Хартман да бъде признат за невинен Трибоу нямаше никаква представа. Защото Рей Хартман беше застрелял в главата човек в един неделен следобед миналия март, а прокуратурата притежаваше необорими веществени доказателства — балистична експертиза и прах от барут върху ръката му. Имаше и свидетели, които си спомниха, че са го видели на местопрестъплението, докато търсел жертвата. Имаше и свидетелства за предишни заплахи, отправяни от Хартман към жертвата, както и изявления, показващи намерението му да причини вреда. Имаше мотив. И макар Дани Трибоу винаги да бе предпазлив за изхода на случаите, които разследваше, за този беше толкова сигурен, както никога преди.

И затова опита за последен път:

— Ако приемете убийство от втора степен, ще предложа петнайсет години — каза той.

— Няма начин — отвърна Хартман, надсмивайки се на абсурдността на предложението. — Явно не чухте какво каза моят адвокат — никаква присъда, свързана със затвор. Ще платя глоба. Ще си платя предостатъчно проклетата глоба. Ще върша общественополезен труд. Но не и затвор.