Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

Чък Ву изрече безмълвно проклятие.

Адвокатът се съсредоточи върху последните думи на свидетеля.

— Значи господин Хартман е бил загрижен за благополучието на латиноамериканската общност?

— Да, много. Господин Хартман наистина беше много търпелив с него. Макар че Валдес започна да разпространява всички онези слухове, нали знаете.

— Какви слухове? — попита адвокатът.

— За господин Хартман и съпругата на Валдес.

Зад гърба си Трибоу чу как вдовицата на жертвата ахна от смайване.

— Какви точно бяха тези слухове?

— Валдес си беше наумил, че господин Хартман се среща с жена му. Знам, че не беше така, но Валдес беше убеден. Той си беше малко… нали се сещате… чалнат. Смяташе, че повечето мъже, нали разбирате, се срещат с жена му.

— Възразявам — отсече Трибоу.

— Нека перифразирам. Какво ви е казвал господин Валдес за господин Хартман и съпругата си?

— Каза, че Хартман ще си получи заслуженото заради тази връзка — искам да кажа, предполагаемата връзка.

— Възразявам — извика отново Трибоу.

— Отхвърля се заради показания, основани на слухове — произнесе се съдията. — Възражението се приема.

Трибоу хвърли поглед към вдовицата на Валдес, която невярващо клатеше глава. По бузите ѝ се стичаха сълзи.

— Свидетелят е ваш — обърна се адвокатът от защитата към Трибоу.

Прокурорът даде всичко от себе си, за да открие пукнатини в разказа на свидетеля. Смяташе, че се справи добре. Но голяма част от показанията се основаваха на предположения и лично мнение, така че успя да направи много малко, за да го дискредитира.

Върна се на стола си.

„Успокой се“, каза си Трибоу и остави химикалката, която не беше спрял да премята в ръце. Обвинението за убийство от втора степен все още беше непокътнато и валидно. Единственото, което трябваше да установят беше, че Хартман наистина е убил Валдес — както Трибоу вече беше доказал — и че в последния момент е решил да го убие.

Адвокатът от защитата призова още един свидетел.

Той беше латиноамериканец и имаше вид на добродушен старец — оплешивяващ и закръглен. Имаше доброжелателно лице. Името му беше Кристос Абрего и се описа като добър приятел на подсъдимия.

Трибоу обмисли казаното и заключи, че опасенията на съдебните заседатели за потенциалните пристрастия на Аберго щяха да натежат над факта, че заподозреният, както изглежда, имаше „добри приятели“ сред малцинствената общност (пълна лъжа, разбира се; Хартман, който беше англо-американец, възприемаше малцинствата не като приятели, а само като златна възможност за изнудване и лихварство).

— Чухте свидетелят на обвинението да твърди, че господин Хартман е отишъл да търси господин Валдес в деня на трагичната стрелба, нали?

— Трагична ли? — прошепна Ву. — От неговите уста звучи така, сякаш е било злополука.

— Да, сър — отвърна свидетелят на въпроса на адвоката.

— Можете ли да потвърдите, че господин Хартман е отишъл да търси господин Валдес в деня на стрелбата?

— Да, сър, истина е. Господин Хартман наистина отиде да го търси.

Трибоу се наведе напред. Накъде биеше той?

— Можете ли да обясните какво се случи и какво видяхте?

— Да, сър. Бях на църква с господин Хартман…

— Извинете ме — каза адвокатът. — На църква ли?

— Да, ние двамата ходим в една и съща църква. Е, той ходеше по-често от мен. Ходеше поне два пъти седмично. Понякога и по три пъти.

— Братко — подхвърли Адел Виамонт, обзета от гняв.

Трибоу преброи на мига четири разпятия, които висяха от вратовете на съдебните заседатели. Отбеляза и факта, че нито един от тези мъже и жени не повдигна иронично вежда при неоснователната забележка за благочестивостта на подсъдимия.

— Моля, продължете, господин Аберго.

— Отбих се в „Старбъкс“ с господин Хартман, взехме си кафе и седнахме отвън. После той попита няколко човека дали са виждали Валдес, защото той често виси в „Старбъкс“.

— Знаете ли защо подсъдимият е искал да види Валдес?

— Искаше да му даде една игра, която беше купил за детето на Валдес.

— Какво? — прошепна шокирано вдовицата, която седеше зад Трибоу. — Не, не, не…

— Подарък, нали знаете. Господин Хартман обича децата. И искаше да я даде на Валдес за момченцето му.

— Защо е искал да даде подарък на господин Валдес?

— Каза, че иска да изглади нещата с Валдес — отвърна Аберго. — Беше му мъчно, че този човек има подобни налудничави приумици за него и съпругата му и се тревожеше, че момченцето може да дочуе нещо и да си помисли, че е вярно. Затова си мислеше, че един подарък за детето може да разчупи леда помежду им. След това щеше да говори с Валдес и да се опита да го убеди, че греши.