Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

„Интересни интерпретации на инцидента“ — помисли си развеселен Рон Баджет, който, разбира се, беше единственият човек на света, който знаеше точно какво се е случило с момичето.

— Възможно е — каза той. — Но сега проблемът е между Гилбърт и Лангли.

Рон спря колата на алеята пред къщата и като остави двигателя да работи, излезе и отвори вратата за жена си.

— Смятам да се върна в офиса, за да видя докъде са стигнали с работата по стената в приземието — каза той. Разноските по зазиждането на дупката се поемаха от градската управа.

Сандра го целуна за довиждане и каза, че когато се върне, тя ще е приготвила вечерята.

Рон се качи обратно в колата и се понесе нетърпеливо към НоЦе.

Истината беше, че пет пари не даваше за стената в приземния етаж. Последните часове в Сити колидж щяха да свършат след двадесет минути и той искаше по това време да си е на бюрото до прозореца, така че да може да наблюдава колежанките, докато излизат от училището и потеглят към къщи.

Момичето в тунела беше спасено. Рон Баджет се нуждаеше от някоя друга.

Превод: Виолета Касаветова

„Помощта понякога просто идва свише“ — така казваше майка ѝ и думите ѝ нямаха нищо общо с ангели, духове или пък с някоя от онези ню ейдж истории, а означаваше „нещо да ти падне от небето, когато най-малко го очакваш“.

Добре, мамо, да се надяваме. Защото бих се възползвала от малко помощ точно сега. Отчаяно имам нужда.

Сандра Мей Дюмон се отпусна назад във въртящия се стол, тапициран с черна кожа, и остави документите в ръката ѝ да се плъзнат върху старото писалище, което бе разположено в средата на кабинета на покойния ѝ съпруг. Когато погледна през прозореца, се зачуди дали точно сега не се взира в тази помощ.

Е, не точно помощта, която идва свише, а тази, която крачи по циментираната пътека към фабриката под формата на мъж с безгрижна усмивка и пронизващи очи.

Тя се извърна и улови отражението си в старинното огледало, което беше купила за съпруга си преди десет години, на петата годишнина от сватбата им. Днес имаше само мимолетен спомен за онзи по-щастлив ден.

Това, върху което се съсредоточи сега, беше собственият ѝ образ — едра жена, но не и дебела. Искрящи зелени очи. Носеше сива рокля с щампа от сини метличини. Липсата на ръкави — все пак това беше Джорджия в разгара на май, разкриваше едри предмишници. Дългата ѝ коса беше тъмноруса, опъната назад и закрепена с консервативна шнола от черупка на костенурка. Едва забележим грим. Никакъв парфюм. Беше на трийсет и осем, но, чудно нещо, беше установила, че точно заради теглото си изглежда по-млада.

По право трябваше да се чувства спокойна и самоуверена. Но не беше така. Погледът ѝ отново се насочи към документите пред нея.

Не, изобщо не се чувстваше така.

Нуждаеше се от помощ.

Свише.

Или откъдето и да било.

Вътрешната линия зажужа и я сепна, макар да очакваше звука. Беше старомоден апарат от кафява пластмаса с множество бутони. Отне ѝ известно време, за да проумее как работи. Най-накрая натисна един бутон.

— Да?

— Госпожо Дюмон, някакъв господин на име Ралстън е тук.

— Добре, Лорета. Изпрати го при мен.

Вратата се отвори и в стаята влезе някакъв мъж.

— Привет — каза той.

— Хей — отвърна Сандра Мей, изправяйки се автоматично, като на мига си припомни, че в провинциалния Юг жените рядко се изправят, когато поздравяват мъже. Помисли си още и колко се е променил животът ѝ през последните шест месеца.

Забеляза, както беше констатирала и когато го срещна миналия уикенд, че за Бил Ралстън трудно може да се твърди, че е хубав мъж. Лицето му беше ъгловато, имаше непокорна черна коса и макар да бе слаб, не изглеждаше да е в особено добра форма.

И този акцент! Миналата неделя, както си стояха на верандата на онова, което минаваше за кънтри клуб в Пайн Крийк, той се ухили и каза: „Как е? Аз съм Били Ралстън. От Ню Йорк съм.“

Като че ли вече не го беше разбрала от носовия тон в гласа му.

А и това „как е“. Подобен поздрав едва ли можеше да се чуе от местните „пайнкрикъри“, както ги наричаше Сандра Мей, макар и тайничко.

— Заповядайте — каза му тя сега. Отиде до кушетката и го подкани с обърната длан да седне насреща ѝ.

Докато вървеше, Сандра Мей следеше отражението в огледалото, приковала очи в него. Забеляза, че той нито веднъж не хвърли поглед към тялото ѝ. Това беше добре, помисли си тя. Този мъж премина първия изпит.