Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

Тъпанара в тунела.

Рон продължи да се придвижва, спирайки само за да погледне в отворите към подземните помещения и стари тунели за доставки. Най-после стигна до тесния тунел, който си спомняше от картата и който водеше до дървена врата, която го свързваше с тунела, където се намираше Тоня Гилбърт. Той опря ухо до отвора и се заслуша.

— Помогнете ми — чу се приглушеният прегракнал глас на момичето. — Моля ви, помогнете ми…

Тя едва ли беше на повече от десетина метра от него. Отворът към страничния тунел беше малък, но след като извади няколко стари тухли от стената с помощта на щангата, той успя да го направи достатъчно широк, за да може да пропълзи през него. След като стъпи на сухия под на тунела, се изправи и освети помещението. Да, това беше тунелът точно до този на момичето.

Успя! Стигна пръв до Момичето в тунела.

И тогава чу шум.

ТРЯС… ТРЯС…

Какво беше това? Да не би момичето да сигнализираше?

Не, звукът идваше от друго място.

ТРЯС…

Изведнъж Рон разбра какво е това. Грег Лангли беше пристигнал. Той беше в далечния край на тунела и разбиваше друга стара врата, която свързваше тази шахта с изоставеното приземно помещение в съседство. По звука от цепещо се дърво беше ясно, че Лангли ще е вътре след три-четири минути. След малко блъскането спря и Рон чу приглушения глас на мъжа. Обзет от паника, Рон загаси фенера. Ами ако Лангли не е сам? Той бързо се доближи до вратата, която експертът се опитваше да разбие и се заслуша. Чу мъжът да казва:

— Ще се обадя след малко.

А, значи само говореше по телефона. Но с кого? И какво точно? Да не би някой да беше разбрал, че и Рон се придвижва и застрашава да вземе наградата?

ТРЯС…

Лангли беше подновил разбиването на дървената врата. Рон се притисна в стената до вратата. Изведнъж се чу силно изпращяване и няколко дъски паднаха вътре — беше се отворила дупка шейсет на шейсет сантиметра. Светлината от лампата на Лангли освети мрачния тунел. Със затаен дъх Рон се притисна още по-силно до стената, без да се движи. След малко от отвора се подаде кирка — приличаше по-скоро на оръжие, отколкото на инструмент. А после лъчът от друг фенер — много по-мощен — блесна в тунела и се завъртя из помещението. Рон за малко да попадне в кръга светлина. Той примижа и се притисна колкото може по-назад към стената, разтърквайки очи, за да се приспособят към ярката светлина. Настъпи кратка пауза, след което различи главата на Лангли, която се промуши през отвора. Когато се промъкна наполовина, Лангли отново завъртя лъча на фенера из тунела.

Точно преди светлината да хване краката на Рон, графичният дизайнер вдигна щангата и я стовари върху тила на Лангли, точно под ръба на каската. Ударът беше силен, мъжът изпъшка и се строполи по корем.

„Веднъж като реша какво искам да правя, нищо не може да ме спре…“

Колкото се може по-безшумно Рон започна да събира камъни и тухли от пода и да ги трупа върху припадналия Грег Лангли, създавайки реалистична картина на човек, пострадал от неочаквано срутване.

Два дни по-късно Рон и съпругата му стояха близо до подиума, издигнат пред Сити колидж, в очакване на началото на пресконференцията.

Стотина души се мотаеха наоколо. Зад катедрата бяха издигнали увеличена снимка на статия от местния вестник, закрепена към завеса, която се вееше на вятъра. Заглавието гласеше: МОМИЧЕТО В ТУНЕЛА СПАСЕНО!

Сандра държеше мъжа си под ръка. Нейната близост и ароматът на цветя от парфюма ѝ му допадаха. На лицето ѝ грееше усмивка.

Настроението сред тълпата беше празнично, дори опияняващо. Нищо не повдига толкова духа на общността, колкото спасяването на попаднали в беда деца.

С вдигната за поздрав ръка и усмивка на уста началник Ноблок, Тоня Гилбърт и нейните родители минаха през тълпата и се качиха на подиума. След продължителни ръкопляскания и възгласи началникът успя да успокои публиката, също като диригент своя оркестър, и каза:

— Дами и господа, може ли за малко внимание, моля?… Благодаря. За мен е удоволствие да ви представя Тоня Гилбърт. Тя беше изписана от болницата „Мемориъл“ тази сутрин. Сигурен съм, че иска да ви каже няколко думи.

Последва ново ръкопляскане и викове.

Хубавото момиче, с малка лепенка на челото и синкав гипс на глезена и китката пристъпи срамежливо към микрофона. Силно изчервена, тя понечи да каже нещо, но гласът ѝ се загуби някъде в гърлото. Опита отново:

— Искам само да кажа… нали знаете… много благодаря на всички. Бях се побъркала от страх. Така че… благодаря ви.