Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

— Няма ли да останем — попита Сандра — и да видим какво ще стане?

— Не.

— Какво има? — попита тя обезпокоена, наблюдавайки как съпругът ѝ кара бавно по безлюдната улица, надничайки в пресечките и незастроените парцели, обрасли с трева и запълнени с боклуци — места, предназначени да станат част от НоЦе в близкото бъдеще. Но в момента те просто напомняха какво е представлявал този квартал някога. Най-накрая той спря и се загледа в земята, после слезе от колата. Сандра го последва.

— Какво си…? — Гласът ѝ замря. — Не.

Рон гледаше отвора на голям отводнителен канал — онзи, който беше посочил на картата.

— Няма да… Не, Рон, няма да влезеш вътре.

— Петстотин хиляди долара — прошепна той. — Кога ще имаме друг шанс за такива пари?

— Не, скъпи. Чу какво каза Грег. Опасно е.

— Половин милион долара. Само си помисли… Знаеш, че бизнесът не върви напоследък. Преместването ми струваше много повече, отколкото очаквах.

— Ще се оправи. Ще намериш нови клиенти. — Лицето ѝ беше застинало в сурова маска. — Не желая да влизаш.

Рон се беше загледал в решетката на отвора и тъмнината от другата страна.

— Изобщо не мисля, че е опасно… Имаше нещо странно в думите на Лангли, не мислиш ли?

— Странно?

— Той дори не провери канала. Но все повтаряше колко е опасен. Ти се инженер, какво мислиш? Това не е ли най-добрият начин да се стигне до нея?

Тя сви рамене.

— Знаеш, че не се занимавам с геоложки проучвания.

— Е, на мен ми се струва най-добрият начин… Изглеждаше така, сякаш Лангли убеждаваше всички, че има само един маршрут, и това е неговият. Така че никой дори да не пробва да използва канала. — Той кимна към решетката. — И затова е сигурен, че точно той ще прибере наградата.

Сандра се умълча за момент. После поклати глава.

— На мен не ми се стори така. Вярно, че е арогантен и нагрубява хората. Но дори ако това, което казваш, е вярно, остава факта, че влизането тук е рисковано. — Тя посочи към срутената сграда. — Ще ти се наложи да минеш точно под нея.

— Петстотин хиляди долара, бейби — прошепна той.

— Не си струва да умреш за това.

— Ще го направя.

— Моля те, Рон, недей.

— Налага се.

Тя въздъхна и присви устни.

— Винаги съм усещала, че има страни от характера ти, които не познавам, Рон. Неща, които не споделяш с мен. Но да се правиш на рицар в блестящи доспехи, за да спасиш непознато момиче? Никога не съм те виждала в тази светлина. Или може би просто си вкиснат, че той ни обиди и ни изхвърли от собствената ни сграда?

Рон не отговори и Сандра продължи:

— Честно казано, скъпи, истината е, че не си в най-добрата си форма.

— Ще ми се наложи да пълзя, а не да тичам в маратон. — Той се засмя и поклати глава. — Нещо не е наред в цялата тази работа. Лангли има нещо наум. И аз няма да му позволя да си извърти номера. Аз ще взема тези пари.

— Значи вече си взел решение? — попита тя тихо.

— Това е едно от нещата, които със сигурност знаеш за мен. Щом веднъж взема решение, никой не може да ме спре.

Рон отвори жабката и извади фенер. После отиде до багажника и взе щангата.

— Миньорското ми оборудване — каза той с лека усмивка, вдигайки металния прът. После се загледа в черния отвор на канала.

Сандра извади мобилния си телефон от колата и го стисна здраво в ръка.

— Позвъни, ако се случи нещо. Ще изпратя помощ възможно най-бързо.

Той я целуна силно. И рицарят — в избелели дънки и стар пуловер, а не в блестящи доспехи — влезе в мрачното отверстие.

Всъщност пътят през отводнителния канал съвсем не беше толкова опасен, колкото егоманиакът Лангли прогнозираше — поне в началото — и Рон премина безпрепятствено, лазейки, стотина метра, като единствените пречки бяха корени, купчини пръст и отпадъци, характерни за каналите, които бяха определено неприятни, но не и опасни.

Срещна и няколко плъха, но те се изплашиха от него и веднага избягаха. Рон се зачуди дали не се насочиха към мястото, където спасителният експерт си проправяше път към Тоня. Трябваше да признае, че мисълта как тези острозъби гризачи изкарват ангелите на неговия конкурент много му допадна. Да, Сандра донякъде беше права — Лангли наистина го беше вбесил.

Колкото повече доближаваше сградата, толкова по-затлачен ставаше каналът. Корените бяха пропукали бетона и се бяха скупчили отгоре като питони, застинали в предсмъртна агония. Освен това пътят беше препречен от купчини засъхнала кал, твърда като бетон. Сега Рон се придвижваше по-бавно, болките в гърба му бяха пронизващи, краката му се схванаха. И все пак се виждаше — и това не го учуди — че Лангли не е бил прав. Стените на канала бяха здрави и нямаше опасност да пропаднат.