Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

Освен това Рон беше вече готов да напусне стария си офис. Чувстваше, че е извлякъл всички ползи от старото място, което беше в традиционния център на града — скучен квартал с офис-сгради от петдесетте години, автогара и наскоро закрит колеж за секретарки.

През нощта тази част приличаше на призрачен град. През последните няколко години жестоките престъпления бяха нараснали и на Сандра ѝ беше много неприятно, когато трябваше да шофира сама, за да посрещне Рон след работа.

Въпреки че НоЦе получи одобрение и се развиваше, от финансова гледна точка преместването не се отрази добре на компанията на Рон. Противно на неговите очаквания много от клиентите му явно предпочитаха стария квартал (където улиците не бяха задръстени, имаше достатъчно места за паркиране и ресторантите не бяха шумни и претенциозни).

Вече беше загубил шест-седем клиенти и въпреки че започна работа с няколко нови, все още не можеше да се оправи от спада в бизнеса и разноските по преместването, които се оказаха повече, отколкото предполагаше.

Парите бяха проблем, особено за Сандра. Тя беше по-амбициозна, имаше по-скъпи вкусове от своя съпруг, а приходите им рязко бяха намалели, когато я съкратиха от поста инженер в енергийна компания преди шест месеца. Рон знаеше, че тя би искала той да си намери постоянна работа в някоя голяма рекламна агенция, но на него не му даваше сърце да го направи. Рон Баджет винаги бе искрен със съпругата си за това, че има и други цели освен трупането на пари.

„Трябва да работя за себе си. Разбери, имам нужда да следвам творческия си дух — казваше той и на лицето му се появяваше усмивка на разкаяние. — Знам, че това звучи глупаво. Но не мога да се променя. Трябва да съм верен на себе си“.

Рон вярваше, че най-накрая Сандра е разбрала това и го подкрепя. Освен това му харесваше да е в НоЦе и нямаше никакво желание да се мести.

Докато семейство Баджет следваха полицейската кола, тези мисли за квартала и финансовото им състояние бяха далече от него. Единственото, за което можеше да мисли, беше Тоня Гилбърт — момичето в тунела, заклещено под срутената сграда.

Пред себе си видяха суматохата на разиграващата се драма: десетки спасителни работници, пожарни коли, полицейски коли, зяпачи, струпани зад жълтата полицейска лента. Естествено, пресата също беше тук — пет-шест буса със съответното лого, изписано на всеки един от тях и сателитна чиния, насочена към небето.

Рон спря рязко пред своята сграда под голяма табела „Не паркирай“ и двамата със Сандра изскочиха от колата. Последваха полицая до външната врата на „Графичен дизайн РБ“, където ги чакаха няколко полицейски офицери и пожарникари с мрачни физиономии. Това бяха едри мъже и набити жени, някои облечени в спасителни костюми със специални инструменти, окачени на коланите им, други в бизнес костюми или униформи. Един от тях, белокос мъж в морскосиня униформа с лентички и значки на гърдите, се ръкува с двамата Баджет, докато Перило ги представяше.

— Аз съм Ноблок, шеф на пожарникарите. Оценявам това, че дойдохте да ни помогнете. Намираме се в тежка ситуация.

— Господи, тя е под цялата тази купчина, така ли? — попита Сандра, взирайки се през алеята край сградата на Рон в огромната купчина мазилка и бетон.

Останалите стени на сградата едва се крепяха над зейналите дупки в земята и изглеждаха така, сякаш всеки момент ще се срутят. Във въздуха, подобно на сива мъгла, се носеше облак прах от последното срутване.

— Да, за съжаление — кимна шефът на пожарната и продължи: — Тя се намира на около девет метра някъде там долу в един от секторите на стария тунел, през който са зареждали фабриките. Цяло чудо е, че е още жива. — Високият мъж с войнишка стойка поклати глава и погледна към мястото. — И това е станало само за да мине напряко и да си спести няколко пресечки път.

— Трябвало е да сложат предупредителни табели или нещо подобно — каза Рон.

— Вероятно има такива — отвърна шефът на пожарникарите. — Но момичето едва ли им е обърнало внимание. Знаете какви са децата — добави Ноблок с вид на човек, видял много трагедии, причинени от глупостта на тийнейджърите.

— А сградата защо се е срутила? — попита Рон.

— Засега не знаем със сигурност. Инспекторите казаха, че повечето от подпорните греди са изгнили, но не са предполагали, че има непосредствена опасност от срутване, иначе биха я заградили.

— Е, хайде да влезем — каза Рон.

Той отвори вратата и въведе Ноблок и останалите в сградата, а после надолу към приземния етаж.