— Точно така, госпожо — потвърди полицай Перило и добави: — Изглежда вчера вечерта една студентка от Сити колидж е минала напряко през дворното място отзад. Част от сграда се е срутила. В този момент младото момиче е заклещено в един от тунелите за доставки, които са свързвали фабриките със складовите помещения в този квартал.
— Господи! — прошепна Сандра.
— Но е жива, нали? — попита Рон.
— Засега. Чуваме я да вика за помощ, но изглежда губи сили.
Жена му поклати глава. Рон и Сандра имаха седемнайсетгодишна дъщеря, която учеше във Вашингтон и жената явно си представяше собственото си дете наранено или заклещено. Никой не е способен да изпита по-голямо съчувствие към дете в беда от хора, които имат собствени деца.
Полицаят погледна към сутрешния вестник в найлонова опаковка, хвърлен на тревата наблизо. Той го вдигна, извади го от опаковката и им показа водещото заглавие: „Може ли да бъде спасено момичето в тунела?“
На голяма снимка се виждаха десетина спасителни работници, застанали около купчина бетон и мазилка. В дъното имаше полицейско куче, което душеше около зейнала дупка в земята. Наблизо стояха мъж и жена със сериозни изражения. Бяха идентифицирани като родителите на заклещеното момиче, Тоня Гилбърт. Имаше и друга, по-малка снимка от годишника на училището на момичето.
Рон прегледа статията и научи някои неща за Тоня. Беше започнала последната си година в Сити колидж, след като цяло лято работила като туристически гид в държавен парк в Апалачите. Изучаваше обществено здравеопазване. Баща ѝ беше бизнесмен, майка ѝ работеше като доброволка за местни благотворителни кампании. Тоня беше единствено дете.
Рон посочи малкото съобщение отстрани на статията. „РОДИТЕЛИТЕ ПРЕДЛАГАТ 500 000 ЗА СПАСЯВАНЕТО НА МОМИЧЕТО“. Половин милион? — помисли си той. После си спомни, че фамилното име на момичето му се стори познато. Вероятно баща ѝ беше същият онзи Гилбърт, който притежаваше голяма банка за финансов анализ и инвестиции в града и който винаги се появяваше на благотворителни разпродажби и културни мероприятия, отразявани подробно в пресата.
Сандра попита полицая:
— Как можем да помогнем?
— Нашият спасителен екип се опита да се добере до нея от повърхността, но е твърде опасно. Останалата част от сградата може да се срути всеки момент. Инженерите биха искали да опитат да стигнат до нея през сутерена на вашия офис — отвърна Перило.
Сандра поклати глава.
— Но как ще помогне това? Той изобщо не е близо до старата сграда.
— Нашите хора разгледаха стари карти на сградите в този район. Под паркинга между вашата сграда и срутената има подземни помещения и комуникации. Според нас това, което е под срутената сграда, засега не е затрупано. Надяваме се да можем да си проправим път до момичето през подземията.
— О, разбира се — намеси се Рон. — Ще направим всичко, което можем.
— Много ви благодаря, господине.
— Веднага ще дойда и ще ви отключа офиса. Дайте ни само няколко минути да се облечем.
— Ще ме следвате. — Полицаят посочи тъмносиня полицейска кола без надписи.
Рон и Сандра се прибраха бързо в къщата. През цялото време жена му шепнеше:
— Бедното момиче… Да побързаме.
Докато Сандра се преобличаше, Рон хвърли халата и пижамата си на пода в спалнята и включи телевизора на местната станция. На мястото на произшествието имаше новинарски екип и един репортер обясняваше на говорителя в студиото, че още една част от стената току-що се е срутила, но парчетата не са паднали в тунела при Тоня.
Тя е все още жива.
Слава на Бога, помисли си Рон и бързо си облече якето. На екрана показаха две млади жени, застанали до полицейската лента. Едната изтриваше сълзите си, а другата държеше плакат, на който пишеше: „Обичаме те, момиче в тунела“.
„Графичен дизайн РБ“ се помещаваше в малък стар склад за кафе близо до реката. От другата страна на улицата се намираше Сити колидж.
Преди две години дузина предприемачи решиха да трансформират този промишлен район на града в мезонети, шикозни ресторанти, театри и бохемски кварталчета — нещо, което много градове правеха напоследък, в повече или по-малко отчаян опит да спрат тенденцията за бягство към хомогенния свят на супермаркетите в предградията. Предприемачите хвърлиха големи пари за обновление и строителство в този район, а градската управа се съгласи на данъчни облекчения, за да стимулира хора и фирми да се преместят тук. Платиха за направата на евтини улични скулптури и табелки, а една фирма за връзки с обществеността измисли име на квартала: „НоЦе“ от „Нов Център“. Това наименование вече беше напечатано върху улични табели и промоционални брошури, когато се установи, че хората в повечето случаи произнасят новото име „НОЦ“, което звучеше доста тъпо, като лак за коса или газирана напитка. Но името вече беше възприето. Въпреки някои други грешки в планирането (като например това, че никой не беше предвидил, че онези, които ще ходят в шикозните ресторанти, театрите и бохемските си студия, ще трябва да паркират колите си някъде), начинанието потръгна. Рон Баджет, например, веднага реши, че иска да премести компанията си в този район и старият склад за кафе му се понрави особено много. Както каза на Сандра, не можеше да го обясни, но инстинктивно усети, че старата сграда пасва идеално на личността му.
Читать дальше