Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

Облегна се назад на силното му рамо и го целуна. Антонио отвърна на целувката ѝ със страст и прошепна:

— Там има подарък за теб — и посочи към близката баня.

— Подарък?

— Виж го.

Мариса се изправи и отиде до банята, където откри старинна копринена роба. Дрехата беше златиста, с миниатюрни цветчета по нея и дантела по краищата.

— Красива е — провикна се тя. Почуди се. Дали да я облече? Това би било ясно послание за него… Беше ли готова?

Да, реши тя.

Тя свали дрехите си, облече тънката роба и се върна в салона.

Антонио се усмихна, взе ръката ѝ и се взря в очите ѝ.

— Толкова си красива. Истински… ангел.

Думите му бяха същите като тези, които използва при първата им среща. Но в тона му имаше нещо странно, като че ли щеше да каже, че прилича на нещо друго и в последния момент се беше опомнил.

Мариса се надсмя сама на себе си. „Това е влиянието на баща ти — да гледа всичко под микроскоп, да търси скрит смисъл във всяка дума, да критикува. Успокой се“ — помисли си тя.

Седна отново до Антонио. Целунаха се страстно. Той махна шнолата от косата ѝ, така че тя се разпръсна върху раменете ѝ, после обхвана лицето ѝ с двете си ръце и дълго се взира в очите ѝ. Целуна я отново.

Почувства се замаяна от докосването му и напитките. Когато той прошепна „Хайде да отидем в спалнята“, тя кимна.

— Минава се оттам. — Той посочи към кухнята. — Мисля, че има свещи до леглото. Защо не ги запалиш? Аз ще заключа къщата.

Мариса взе кибрит и влезе в кухнята. Видя, че вратата на избата е оставена отворена и хвърли поглед надолу към стръмните стъпала. Голяма част от помещението можеше да се види. Изобщо не беше разхвърляно, както беше казал той. Всъщност мястото беше добре подредено и безупречно чисто. Тя чу Антонио да затваря врата или прозорец някъде из къщата и от чисто любопитство тръгна тихо надолу по стъпалата.

По средата спря и се намръщи, загледана в нещо под една от масите.

Беше спукана футболна топка.

Спомни си, че момчето, което се беше удавило, си е играло с такава топка. Негова ли беше?

Продължи надолу по стъпалата, наведе се и я вдигна. Топката беше специална, в чест на една от големите победи на „Милан“ миналата година — датата на мача беше отпечатана на нея. Значи не може да е на мъртвото момче — Антонио каза, че се е удавило по времето, когато предишният собственик е живял тук. Но Антонио е собственик вече близо пет години — когато баща му, който му е помагал при реконструкцията, е починал. Някакво странно съвпадение.

Но чакай… Като си припомни разказа му за инцидента, Мариса се сети, че той беше казал, че никой не знае точно какво се е случило с момчето. Но ако беше така, откъде можеше да знае, че се е мъчил половин час преди да умре?

Обзе я страх. Чу скърцането на стъпките му над нея. Тя върна топката на мястото ѝ и се обърна към изхода. Но изведнъж спря, останала без дъх. На каменната стена, отдясно на стъпалата, имаше снимка — на Антонио и някаква жена, която много приличаше на Мариса, с коса, спускаща се до раменете. И двамата носеха венчални халки — въпреки че той ѝ беше казал, че не се е женил.

Жената беше облечена в същата роба, която носеше Мариса сега.

Това, разбира се, беше Лучия. Която е починала миналата година.

Със смразяваща яснота Мариса разбра — Антонио беше убил жена си.

Момчето с топката вероятно беше чуло виковете ѝ за помощ или е било свидетел на убийството. Антонио го е подгонил и го е хвърлил в потока, където е било повлечено в улея и се е удавило, докато лудият съпруг го е наблюдавал.

Сърцето ѝ биеше до пръсване. Тя се приближи до шкафа под фотографията.

Върху него беше сивкавата торбичка, която Антонио беше взел от Флоренция, точно до бутилката с „грапа“, която наскоро беше отворил.

Мариса надникна в торбичката. Вътре имаше шишенце с барбитурати, наполовина празно. Върху плота на шкафа имаше разсипан прах; със същия цвят като хапчетата — жълти като помътнелите очи на старицата, която се беше приближила до колата на Антонио.

Изглежда той беше стрил няколко таблетки на прах, за да ги разтвори в питието ѝ, осъзна Мариса.

Вълна от паника я прониза и се загнезди в стомаха ѝ. Никога досега не беше изпитвала подобен страх. Планът му беше да я упои и… и после какво?

Не можеше да губи време в догадки. Трябваше да избяга. Веднага!

Мариса тръгна нагоре по стълбата, но се закова на място.

Антонио стоеше над нея с кухненски нож в ръка.

— Казах ти, Лучия, че не искам да влизаш в избата.