Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

— Мога ли да ви помогна? — успя да промълви Мариса през отворения прозорец.

Мършавата жена, облечена в мръсни дрипи, се олюля. Жълтеникавите ѝ очи се стрелнаха през рамо, сякаш се страхуваше да не я видят. После хвърли поглед на колата, която сякаш ѝ беше позната.

— Познавате ли Антонио? — попита Мариса, опитвайки се да се успокои.

— Аз съм Олга — със сподавен глас каза старата жена. Аз съм кралицата на Виа Магдалена. Познавам всички… Дойдох да изкажа съболезнованията си.

— За какво?

— Как за какво? За смъртта на сестра ти, разбира се — кимна старицата.

— Сестра ми? Аз нямам сестра.

— Не си ли сестрата на Лучия?

— Не познавам никаква Лучия — каза Мариса.

Жената поклати глава.

— Но вие двете толкова си приличате.

С голямо усилие Мариса си наложи да погледне влажните пожълтели очи на жената.

— Напразно те разтревожих, скъпа. Прости ми — каза Олга и се обърна.

— Почакай — извика Мариса. — Коя е била тази Лучия?

Жената се спря, наведе се и прошепна:

— Художничка. Правеше кукли… Не говоря за играчки. Бяха много красиви… Изработваше ги от порцелан. Беше истинска магьосница. Сякаш умееше да улови човешката душа и да я постави в куклата.

— И е починала?

— Миналата година.

— Как се запозна с нея?

— Прости ми за безпокойството, скъпа. Изглежда съм се припознала. — Олга хвърли още един поглед към сградата, в която беше влязъл Антонио, и отмина куцукайки. След малко Антонио се върна с малка сива хартиена торбичка, която остави на задната седалка. Не даде никакво обяснение, а само се извини, че се е забавил повече от планираното. Докато той сядаше на шофьорското място, Мариса погледна през неговия прозорец към отсрещната страна на улицата — нямаше никаква следа и от близнаците.

Антонио включи на скорост и потегли. Мариса го попита за старицата. Той премигна учудено. Поколеба се, после се засмя.

— Олга… тя е луда. Не е наред с главата.

— Познаваш ли Лучия?

Антонио поклати глава.

— Тя каза ли, че я познавам?

— Не. Но… останах с впечатлението, че ми разказва за нея, защото разпозна колата.

— Вече ти казах, тя е побъркана.

Антонио се умълча, насочвайки се извън града, докато излезе на шосе А7, след което зави на юг по SS222 — прочутата магистрала Киантиджиана, която лъкатуши през винарския район между Флоренция и Сиена.

Докато профучаваха през Страда, покрай величествения Кастело ди Уцано, после през Греве и слабо населения регион на юг от Панцано, Мариса здраво стискаше дръжката на вратата. Пейзажът беше красив, но някак си зловещ. Само на няколко километра на север „Чудовището от Флоренция“ беше заклало повече от дванайсет души в периода от края на шестдесетте до средата на осемдесетте години, а тук, на юг, други двама луди неотдавна бяха измъчвали и заклали няколко жени. Тези двама убийци бяха заловени и пратени в затвора, но убийствата бяха особено зловещи и се бяха случили недалеч от мястото, където се намираха те сега. След като си спомни за тях, Мариса не можа да ги прогони от мисълта си.

Тя тъкмо се канеше да помоли Антонио да пусне радиото, когато изведнъж, на около три километра от Куерчегроса той зави рязко по тесен селски път. Минаха почти километър преди Мариса да попита с тревога в гласа:

— Къде сме, Антонио? Бих искала да ми кажеш.

Той хвърли поглед на разтревоженото ѝ лице и се усмихна.

— Извинявай. — Антонио заряза мистериозността, която беше възприел и възвърна старата си същност. — Не исках да те плаша. Просто драматизирах. Водя те във фамилната ни къща. Била е стара мелница. С баща ми сами я ремонтирахме. За мен тя е специално място, което искам да споделя с теб.

Мариса се успокои и сложи ръка на крака му.

— Съжалявам. Не исках да те подлагам на кръстосан разпит… Но напрежението през седмицата беше толкова голямо… да не говорим за усилията, които положих, за да убедя баща ми да ми даде няколко свободни дни… беше истински кошмар.

— Е, сега можеш да се отпуснеш. — Ръката му притисна нейната.

Тя отвори прозореца и вдъхна уханния въздух.

— Тук е прекрасно — каза тя.

— Така е. Истинска тишина и спокойствие. Никакви съседи на километри наоколо.

Караха още пет минути, след което паркираха. Антонио взе сивата торбичка, с която се беше сдобил в оная съборетина във Флоренция, след което извади куфарите и плик с хранителни продукти от багажника. Вървяха петдесетина метра по пътека, прокарана през обрасла в тръни маслинена горичка, когато той кимна към мостче над пенлив поток: