Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

— Ето я.

На слабата светлина на здрача тя трудно различи къщата на отсрещния бряг. Беше доста впечатляваща — повече готическа, отколкото романтична — старинна, двуетажна каменна мелница с малки прозорчета, закрити с метални решетки.

Прекосиха моста и той остави куфарите пред външната врата.

Потърси ключа. Мариса се обърна и погледна надолу. Черен и бърз, потокът изглеждаше доста дълбок. Само един нисък парапет я предпазваше да не падне от десетина метра височина във водата.

Гласът му, близо до ухото ѝ, я накара да подскочи. Беше се приближил зад нея.

— Знам какво си мислиш.

— Какво? — попита тя с разтуптяно сърце.

Той я обгърна с ръце и каза:

— Мислиш си за онзи порив.

— Порив?

— Да скочиш. Същото чувство, което хората изпитват, когато стоят на висока кула или на ръба на скала — това странно желание да полетиш в пространството. Няма смисъл, няма причина. Но съществува. Като че ли — той си дръпна ръцете от раменете ѝ — ако те пусна, няма какво да те спре да не скочиш. Разбираш ли какво искам да кажа?

Мариса потръпна — до голяма степен защото знаеше точно какво има предвид. Но не каза нищо. За да смени темата, тя посочи малък бял дървен кръст, обграден от цветя на отсрещния бряг.

— Какво е това?

Той присви очи.

— Пак ли? А, разни хора ги оставят. Често се случва. Досадна работа.

— Защо?

— Едно момче е умряло тук — каза той след малко. — Преди ние да купим мелницата. Живеело нагоре по пътя. Никой не знае точно какво се е случило, но изглежда си е играело с футболна топка и тя е паднала във водата. Момчето се опитало да си я вземе и паднало. Сама виждаш, че водата тук е много бърза. Бил е засмукан в улея и заклещен с главата надолу.

Мариса страдаше от клаустрофобия и тази мисъл я ужаси.

— Минало половин час преди да умре. Сега роднините му идват и правят помен. Твърдят, че не са те. Казват, че кръстът и цветята сами се появяват. Но, разбира се, това е лъжа.

Очите ѝ бяха приковани в тъмния, тесен улей, където беше умряло детето. Какъв ужасен начин да завърши живота ти.

Силният глас на Антонио отново я стресна. Но този път той се смееше.

— Стига ужасяващи истории. Хайде да хапнем.

Мариса го последва с облекчение в къщата. Зарадва се, когато видя, че вътре тя е доста удобна, дори уютна. Стените бяха приятно оживени с окачени по тях скъпи картини и гоблени. Антонио запали свещи и отвори една бутилка. Вдигнаха тост за първия си уикенд заедно и започнаха да приготвят вечерята. Мариса забърка ордьовър с мариновани зеленчуци и шунка, но останалата част от вечерята Антонио сготви сам. Като начало приготви език с масло и бели трюфели, а за основно ястие — пъстърва с подправки. Тя беше впечатлена, докато наблюдаваше с каква увереност реже, смесва, разбива и комбинира. Неговата сръчност ѝ доставяше удоволствие, но също така я натъжи леко, защото я накара да съжалява, че дългите часове в магазина не ѝ позволяваха да прекарва толкова време, колкото би искала в собствената си кухня, приготвяйки ястия за приятелите си.

Докато той слезе в избата и донесе Кианти, реколта 1 1990 година, Мариса сложи масата. От известно местно лозе — обясни Антонио. Любителка на вина, Мариса повдигна учудено вежди и отбеляза, че това е превъзходен, рядък сорт и дори само етикетите биха съблазнили някой колекционер.

— Изглежда имаш чудесна винарска изба. Мога ли да я разгледам?

Но когато тя пристъпи към вратата, той бързо я затвори с лека гримаса.

— Не ми остана време да подредя и долу е голям хаос. Може би друг път — оправда се Антонио.

— Разбира се — съгласи се тя.

По време на вечерята разговаряха през цялото време. Антонио беше сервирал храната и светлината на свещите разпръскваше мрака около тях. Той ѝ разказа за лудите си съседи, за сприхав котарак, който си въобразявал, че е единствен собственик на имота, колко трудно им е било на него и на баща му — да намират старинни аксесоари за реставрирането на мелницата…

По-късно те отнесоха чиниите в кухнята и Антонио предложи да пият „грапа“ в салона. Той ѝ посочи къде се намира и тя влезе в малката, интимна стая. Докато сядаше на кушетката, чу скърцането на вратата на избата и стъпките му надолу по стълбите. След пет минути той се върна с две пълни чаши.

Двамата седяха един до друг, отпивайки от ликьора. На вкус беше малко по-горчив от тези, които беше опитвала досега, но като имаше предвид добрия вкус на Антонио, беше сигурна, че е скъп дестилат.

В един миг усети как топлината пропълзя по тялото ѝ, почувства се комфортно и леко замаяна.