Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

Последва поредица от остри завои. Мариса се засмя нервно, гледайки агресивното шофиране на Антонио, след което отмести поглед от улиците и започна да му разказва за пътуването си с влака от Милано, за живота на брат ѝ в Америка, за новите придобивки във фамилния магазин в Брера…

Той, от своя страна, заговори за новата кола, която смятал да купи, за проблем с наемател в един от имотите си, за гастрономически удар, който успял да осъществи вчера — бели трюфели, които открил на пазара близо до дома си и които успял да изкупи под носа на някакъв гаден главен готвач.

Отново остър завой и рязко превключване на скорости. Само ниското залязващо слънце, което блестеше в очите ѝ, подсказваше посоката, в която пътуваха.

Познаваше Антонио от скоро. Бяха се запознали преди месец във Флоренция в една галерия близо до Виа Маджио, където фирмата на Мариса понякога оставяше на консигнация произведения на изкуството и антики. Тя току-що беше доставила няколко гоблена от осемнайсети век на известните манифактуристи от Франция, когато бе привлечена от мрачен, средновековен гоблен, който заемаше цялата стена в галерията. Изработен от анонимен майстор, той представляваше красиви ангели, които се спускаха от небето, за да се сражават със зверове, дебнещи сред гъстите гори и нападащи невинните.

Докато стоеше, прикована от страховитата сцена, чу глас, който прошепна: „Добра работа, но има очевиден недостатък“.

Тя примигна от изненада и се обърна към красивия мъж, който стоеше наблизо. После сви вежди.

— Недостатък?

С очи, все още впити в гоблена, той отговори:

— Така е. Най-красивият ангел е избягал от този гоблен. — Той се обърна и се усмихна. — И стои в залата до мен.

Мариса отмина със смях очевидната свалка. Но той беше произнесъл репликата с такова невинно очарование, че първоначалната ѝ реакция — да си тръгне — бързо се изпари. Двамата подхванаха разговор за изкуството и половин час по-късно споделяха мисли на чаша вино и порция сирене.

Антонио беше мускулест, добре поддържан, с гъста тъмна коса, кафяви очи и приветлива усмивка. Занимаваше се с компютри. Тя не можеше да разбере точно какво — някакви мрежи — но явно бе преуспял. Беше заможен и изглежда разполагаше с много свободно време.

Оказа се, че имат много общо помежду си. И двамата бяха учили в колеж в Пиемонте, бяха пътували из цяла Франция и се интересуваха от мода (въпреки че тя предпочиташе да създава, а той — да носи.) Антонио беше една година по-млад от нея, никога не се беше женил (тя беше разведена) и също като нея имаше само един жив родител: майка ѝ беше починала преди десет години, а бащата на Антонио — преди пет.

На Мариса ѝ беше лесно да разговаря с този мъж. Нощта, когато се срещнаха, тя говори за какво ли не — оплака се от властния си баща, сподели съжалението си, че е напуснала модата заради скучна работа, разказа за бившия си съпруг, на когото от време на време даваше пари назаем, които той никога не връщаше… Когато осъзна колко унило и хленчещо звучи, се изчерви и се извини. Но Антонио каза, че няма нищо против и че му е приятно да я слуша, независимо от темата. В този миг Мариса си даде сметка, че повечето мъже, с които беше излизала до този момент, се бяха фокусираха единствено върху външния ѝ вид и върху собствената си личност.

Разходиха се край река Арно, после прекосиха Понте Векио и там едно малко момче се опита да му продаде рози за „съпругата му“. Вместо цветя Антонио ѝ купи сувенир: пръстен с отрова, тип Лукреция Борджия. Мариса се смя много и го целуна по бузата.

Следващата седмица той я посети в Милано. След това се видяха още два пъти по работа тук във Флоренция. А сега това щеше да бъде първият им уикенд заедно. Все още не бяха любовници, но Мариса чувстваше, че това съвсем скоро ще се промени.

Сега, на път за „изненадата“, Антонио взе поредния рязък завой надолу по зле осветената квартална уличка. Районът беше западнал.

Мариса се притесни, че той минава напряко през това място — и притеснението ѝ се засили, когато той рязко натисна спирачките и спря със свистене до бордюра. Какво прави той, зачуди се тя.

Антонио слезе от колата.

— Трябва да свърша нещо. Връщам се веднага. — Той се поколеба. — Може би ще искаш да заключиш вратите.

Антонио се отправи към някаква порутена къща, огледа се и влезе, без да чука.

Мариса забеляза, че е взел ключовете от колата със себе си и това я накара да се почувства като в капан. Тя обичаше да шофира — имаше сребристо мазерати — и не ѝ беше приятно да я возят. Реши да се вслуша в съвета на Антонио и да провери дали всички врати са заключени. Докато оглеждаше вратите откъм страната на шофьора, погледът ѝ се спря на две момченца — близнаци на около десет години. Децата стояха неподвижно едно до друго на отсрещната страна на улицата и се взираха в нея със сериозни лица. Едното прошепна нещо, а другото кимна, без да се усмихва. Мариса потръпна. А когато извърна очи от тях, ахна ужасена. На педя от нея едно старческо женско лице, приличащо на череп, се беше вторачило през прозореца на аудито. Жената изглеждаше много болна и на прага на смъртта.