Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

Капитанът почувства как сърцето му заби учестено. Нима доближаваше към ключа за поведението на престъпника на десетилетието в окръга, запита се той.

— Част от това може би се дължи на семейството ми — проговори след кратък размисъл Фелън. — Доста неприятни моменти преживях.

— Колко неприятни?

— Наистина неприятни. Баща ми лежа в затвора — кражба, домашно насилие, пиянство, хулиганство… Все такива неща. Пердашеше ме много. Отначало майка ми и той минаваха за страхотна двойка. Бяха влюбени до ушите. Само дето на мен не ми изглеждаше да е така… Женен ли си, капитане?

Фелън погледна към лявата ръка на Бойл. Нямаше халка. Никога не носеше халка — по правило Бойл се опитваше да държи настрана личния си живот от служебния.

— Женен съм, да — каза той.

— От колко време?

— Двайсет години.

— Божичко — засмя се Фелън. — Това е твърде много време.

— Запознах се с Джудит, докато учех в академията.

— Аха. Цял живот си бил ченге. Четох онази статия за теб. — Той се засмя. — В онзи брой на вестника със заглавието, след като ме пипна. „Мат“. Смешна работа. — После усмивката повехна. — След като майка ми го напусна, баща ми не успя да поддържа връзка с нито една жена за повече от година. Една от причините беше, че никъде не можеше да се задържи на работа. Непрекъснато се местехме. Искам да кажа, живяхме в двайсет щата… В онази статия пишеше, че си живял тук през по-голямата част от живота си.

Отпуска се, развълнувано си помисли Бойл. Продължавай да го предразполагаш.

— На три мили оттук, в Меримаунт, вече двайсет и една години.

— Минавал съм оттам. Хубаво място. Живял съм в доста малки градчета. Беше трудно. Но най-кофти беше с училището. Винаги нов в класа. Редовно ме пребиваха.

Хей, това си е преимущество, да имаш ченге за баща. Никой няма да се заяжда с теб.

— Това може да е вярно, но има друг проблем — каза Бойл. — Както можеш да си представиш, аз имам доста врагове. Затова непрекъснато местим децата от едно училище в друго. Опитваме се да ги държим далече от щатските училища.

— Пращаш ги в частни училища?

— Ние сме католици. Децата учат в енорийско училище.

— Онова в Гранвил? Че то прилича на колежанско градче. Сигурно доста се оръсваш.

— Не, те са в Еджмонт. По-малко е, но никак не е евтино. Ти имаш ли деца?

По лицето на Фелън се изписа сурово изражение.

Бойл почувства, че е наближил нещо важно, че е пред прага и всеки момент вратата към Фелън ще се отвори.

— Може да се каже.

Окуражи го, помисли си Бойл. Внимателно, много внимателно.

— Какво искаш да кажеш?

— Мама почина, когато бях на десет — тихо каза Фелън.

— Съжалявам, Джеймс.

— Имах две малки сестри. Близначки. Четири години по-малки от мен. Трябваше да се грижа за тях почти сам. Баща ми не се задържаше много на едно място. Докато стана на дванайсет, почти бях научил какво е да си баща.

Бойл кимна. Когато Джон се роди, той беше на тридесет и шест и все още не беше сигурен, че знае какво е да бъдеш баща. Когато каза това на Фелън, затворникът се засмя.

— На колко са децата ти?

— Джонатън е на десет. Алис е на девет. — Бойл потисна нелепия подтик да покаже снимките им, които носеше в портфейла си.

Фелън изведнъж стана сериозен. Веригите издрънчаха.

— Близначките винаги искаха нещо от мен. Играчки, време, внимание, помощ, прочети това, какво значи онова… Господи.

Бойл забеляза гнева по лицето му. Продължавай, подтикна го мълчаливо той.

Не си водеше бележки — беше притеснен да не прекъсне потока на мисълта. А този поток можеше да доведе до вълшебното защо .

— Божичко, това направо ме побъркваше. Трябваше всичко да правя сам. Баща ми винаги беше по срещи… е, той им викаше „срещи“, или пък беше пиян. — Фелън рязко вдигна поглед. — Мамка му, ти представа си нямаш за какво говоря, нали?

Бойл се почувства уязвен от внезапния хлад в гласа на затворника.

— Имам, и още как — искрено отвърна капитанът. — Джудит работи и доста често трябва сам да се оправям с децата. Аз ги обичам — точно както ти, сигурен съм, обичаш сестрите си, но, човече, те направо те изцеждат.

Фелън го гледаше мълчаливо с безизразен поглед. С очи така безжизнени както тези на Ана Девъро. После се обади:

— Значи жена ти работи, така ли? Мама също искаше да работи. Обаче баща ми така и не ѝ позволи.

Той наричаше майка си „мама“, а за баща си използва по-неутралната и емоционално по-ненатоварена дума. Как мога да използвам това?

— Двамата през цялото време се караха за това. Един път той ѝ счупи челюстта, когато я хвана да гледа обявите за работа.