Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

„Този човек няма да се измъкне! — беше заключил Бойл.

— И има само един начин всичко това да приключи. Не с пат. С мат!“. Думите му — които след няколко месеца се превърнаха в смущаващо напомняне за неговия неуспех — най-накрая се бяха потвърдили. Заглавието на всяка статия за арестуването на Фелън гласеше, разбира се, „МАТ!“.

Имаше време, когато Бойл би погледнал отвисоко и с насмешка на предположението, че може да злорадства над победен противник. Но сега не беше сигурен в това. Фелън беше убил без всякаква видима причина една беззащитна жена и бе успял в продължение на почти година да се изплъзва на полицията. Това беше най-трудният случай, разследван от Бойл, и той спокойно можеше да признае факта, че на няколко пъти бе стигал до пълно отчаяние, а мисълта, че няма да успее да открие извършителя, го бе подлудявала.

Но той победи. Така че може би имаше някаква част от него, която в този момент беше дошла да огледа трофея и да позлорадства.

… Аз я убих… И нямам какво друго да кажа.

— Искам да ти задам няколко въпроса — каза Бойл. — Имаш ли нещо против?

— Да поговорим за това? Май не. Досадно е. Нали това е истината за миналото? Досадно.

— Понякога — съгласи се Бойл.

— Това не е отговор. Миналото е досадно. Стрелял ли си някога по човек?

Бойл беше стрелял. Два пъти. И в двата случая беше убивал.

— Тук сме, за да поговорим за теб.

— Аз съм тук, защото ме пипнахте — усмихна се Фелън. — А ти си тук, за да говориш с мен.

Фелън се отпусна на стола. Веригите тихо издрънчаха. Звукът напомни на Бойл за звъна, който беше чул на влизане в коридора към стаята за разпити.

Погледна към папката.

— Е, какво искаш да узнаеш? — попита Фелън.

— Само едно нещо — каза Бойл, като отвори измачканата кафява папка. — Защо я уби?

— Защо? — бавно повтори Фелън. — Да, всички ме питаха за мотива. Хм, „мотив“… това е голяма дума. Дума за десетарка, тъй щеше да каже баща ми. Но „защо“. Тук не може да се шикалкави.

— И отговорът е?

— Защо толкова те интересува?

Нямаше причина. Поне правна. Мотивът трябваше да се установява само по дела, които щяха да влизат в съда или ако признанието не беше потвърдено или подкрепено от веществени доказателства. Но в случая на местопрестъплението бяха открили пръстовите отпечатъци на Фелън, а ДНК тестът потвърди, че тъканта под идеално оформените и лакирани в бледорозово нокти на Ана Деверо също е от кожата на Фелън. Съдията прие признанието без представяне на мотив от страна на щата, макар че и самият той беше предложил на подсъдимия поне от приличие да обясни защо беше извършил това ужасно престъпление, Фелън беше останал безмълвен и беше изслушал присъдата за виновност, произнесена от съдията.

— Все пак искаме да приключим доклада — каза Бойл.

— Да приключите доклада — размърда се Фелън. — Това ако не е бюрократична простотия, здраве му кажи.

Всъщност, Бойл се нуждаеше от отговора поради лични, а не професионални причини. За да може да си върне съня. Загадката защо този скитник и дребен престъпник беше убил тридесет и шест годишната съпруга и майка се разрастваше в съзнанието му като тумор. Понякога се събуждаше, обзет от мисълта за нея. Само през последната седмица — когато изглеждаше, че Фелън ще замине за затвора със строг режим в Катона без изобщо да се съгласи на среща с Бойл — капитанът се будеше потен, завладян от онова, което наричаше кошмар на Фелън. Сънищата нямаха нищо общо с убийството Ана Деверо; те представляваха поредица от разтърсващи сцени, в които затворникът шепнеше нещо на Бойл, думи, които детективът отчаяно се напрягаше да чуе, но не успяваше.

— В момента това няма никакво значение нито за теб, нито за когото и да било другиго — спокойно изрече Бойл.

— Но ние искаме да знаем причината за убийството.

— Ние? — стеснително попита затворникът и Бойл усети, че е попаднал в някаква клопка. — Предполагам, че вие, момчета, си имате някакви теории.

— Не, ние нямаме никаква теория.

— Не?

Фелън заметна веригата към масата и продължи да гледа капитана с онзи странен негов поглед.

Бойл се почувства неловко. Затворниците непрекъснато го псуваха. Понякога го плюеха, а един-двама дори го бяха нападали. Но Фелън беше надянал това странно изражение на лицето си — какво, по дяволите, беше то? — и продължаваше да се усмихва. Като че ли все още изучаваше Бойл.

— Шибан звук, нали, капитане? За веригата говоря. Ей, обичаш ли да гледаш филми на ужасите?