Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

— Точно така, ти си — промърмори Фелън.

— Заслугата не е само моя, Джеймс — отбеляза полицаят. — Доста от нашите момчета участваха в издирването ти.

— Разправят обаче, че не биха го направили, ако не си ги пришпорвал през цялото време — каза Фелън. — Чух, че твоите момчета и момичета изобщо не са спали.

Бойл, капитан и началник на отдел „Убийства“, беше ръководил оперативната група от петима мъже и жени, работеща денонощно по убийството в Гранвил Парк. Естествено, участваха и дузина други, които се включваха в разследването при необходимост (макар да се оказа, че повечето от тях бяха вписвали по десет-дванайсет присъствени часа на ден). Въпреки това Бойл не се беше явил да свидетелства в съда, до този момент не беше разговарял с Фелън и никога не го беше виждал отблизо.

Очакваше, че мъжът ще изглежда съвсем обикновен, но с изненада забеляза още нещо в сините му очи. Нещо неописуемо. На видеозаписите от разпитите това не се забелязваше. Какво беше то?

Но докато оглеждаше спортните дрехи на Бойл — джинси, маратонки Найк и лилава риза Изод, очите на Фелън придобиха непроницаем вид. Фелън беше облечен в оранжев гащеризон.

Както и да е, убих я и толкоз.

— Това там е едностранно огледало, нали? — попита Фелън и кимна към стената.

— Да.

— А отзад… Кой е отзад?

Той, както забеляза Бойл, нито веднъж не погледна към отражението си в мътното огледало.

— Понякога водим свидетели за идентифициране на заподозрените. Сега обаче там няма никой. Няма нужда, нали? — повдигна вежди Бойл.

Фелън се отпусна на синия стол от стъклопласт. Бойл отвори бележника си и извади химикал Бик. Капитанът беше с двайсетина килограма по-тежък от затворника, но по навик остави химикала далеч от обсега на Фелън.

Както и да е, убих я…

— Почти месец настоявах да се видя с теб — дружелюбно каза Бойл. — До този момент отказваше срещата.

Присъдата щеше да бъде обявена в понеделник и след като съдията произнесеше една от двете присъди, които обмисляше в момента — доживотен затвор или смърт с инжекция — Джеймс Кит Фелън окончателно щеше да се прости с гостоприемството на окръжния затвор и да го замени с този на щатския.

— Среща — произнесе Фелън. Изглеждаше развеселен. — Няма ли „разпит“ да бъде по-подходящо? Нали това имаш предвид, а?

— Ти си направил признания, Джеймс. Защо ми е да те разпитвам?

— Не знам. Защо тогава си се обаждал… колко пъти беше, десетина май, на адвоката ми през последните няколко месеца, за да искаш „среща“ с мен?

— Искам да доизясня няколко дреболии по случая. Нищо важно — призна Бойл.

Всъщност, Бойл криеше вълнението си. Беше се отчаял, че някога ще има възможност да говори очи в очи с Фелън, защото колкото по-дълго молбите му за среща оставаха без отговор, толкова повече капитанът си мислеше, че никога няма да научи онова, което отчаяно искаше да узнае.

Беше събота и само преди час бе опаковал сандвичи с пуешко за пикник със семейството си, когато му се обади адвокатът на Фелън. Изпрати Джудит и децата да вървят, докато той отпраши към окръжния затвор със сто и петдесет километра в час.

Нищо важно…

— Не исках да се срещам с теб преди — бавно произнесе Фелън, — защото си мислех, че… знаеш как е… ще поискаш да позлорадстваш.

Бойл поклати глава добродушно и призна пред себе си, че определено имаше за какво да злорадства. Много добре си спомняше как непосредствено след убийството не последва арест. Това доведе разследването на случая до задънена улица и нещата се пренесоха на лична основа. Началникът на отдел „Убийства“ Бойл срещу неуловимия неизвестен убиец.

Противоборството между двамата противници се беше развихрило в таблоидите и в полицейското управление и — което е по-важно — в съзнанието на Бойл. На стената зад бюрото на Бойл все още беше залепена с тиксо първата страница на „Поуст“, която показваше снимка на тъмнокосия мургав Бойл, вперил гневен поглед в обектива. Тя беше от дясната страна на страницата, а рисунката на убиеца на Ан Деверо, изготвен от полицейския художник, бе отляво. Между двете снимки се мъдреше изписана с дебели черни букви думата „срещу“, а снимката на детектива определено беше най-страховитата, появявала се някога в пресата.

Много добре си спомняше и пресконференцията, проведена шест месеца след деня на убийството, на която обеща на жителите на Гранвил, че макар разследването да е стигнало до задънена улица, все още има надежда и че убиецът ще бъде заловен.