Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

И когато тя мина покрай мен, аз я ударих силно отзад по врата и тя падна на земята.

— Какво работи жена ти? — попита Фелън.

— Тя е медицинска сестра в болницата „Сейнт Мери“.

— Добра работа — каза Фелън. — Майка ми обичаше хората, обичаше да им помага. От нея щеше да излезе добра медицинска сестра. — Лицето му отново помръкна. — Често си мисля за всички онези случаи, когато баща ми я удряше… Заради това започна да гълта хапчета и разни други неща. Така и не спря да ги гълта… Докато почина.

Фелън се приведе напред и прошепна:

— Но знаеш ли кое е най-гадното? — попита той, като избягваше погледа на Бойл.

— Какво, Джеймс? Кажи ми.

— Разбираш ли, понякога имам чувството… сякаш обвинявам за всичко точно майка ми. Ако не беше опявала толкова на баща ми, че иска да си намери работа, ако ѝ стигаше да си стои вкъщи… Да си стои вкъщи с мен и момичетата… Тогава нямаше да се налага баща ми да я удря.

След това седнах върху нея, сграбчих онзи шал, дето го носеше и го опънах силно и го опъвах, докато престана да мърда, после пак продължих да го опъвам.

— И тя нямаше да започне да гълта онези хапчета, нямаше да започне да пие и щеше още да е жива. — Той се задъха. — Понякога ми става хубаво, като се сетя как я удряше.

Допирът на плата до китките ми беше приятен.

Той издиша дълбоко.

— Не е хубаво да се приказва така, а?

— Понякога животът не е хубав, Джеймс.

Фелън се загледа в тавана, сякаш броеше шумоизолиращите плочи.

— Дявол да го вземе, дори не знам защо се разприказвах за това. Ами то… просто си беше там. Мислех си за него.

Опита се да каже още нещо, но замълча и Бойл не се осмели да прекъсне потока на мисълта му. Когато затворникът отново заговори, тонът му беше по-весел.

— Ти правиш ли неща заедно със семейството си, капитане? Това, мисля, беше най-кофти от всичко. Никога не сме направили едно-едничко проклето нещо заедно. Никога не отидохме на почивка, никога не отидохме на мач.

— Ако не разговарях с теб тук сега, щях да бъда с тях на пикник.

— Ами?

За миг Бойл се притесни, че Фелън ще му завиди за семейния живот. Но очите на затворника грейнаха.

— Това е чудесно, капитане. Точно така си ни представях — майка ми и баща ми, когато беше трезвен, аз и близначките. И да сме някъде навън, за да правим това, за което говориш. На пикник в някой парк, седнали пред подиума на оркестъра, нали се сещаш.

Като намалих газта, се чу музика. Тръгнах натам и стигнах в онзи парк насред града.

— Това ли щяхте да правите ти и семейството ти?

— О, ние не сме кой знае колко общителни — засмя се Бойл. — Стоим настрани от тълпите. Родителите ми имат малък имот наблизо.

— Семейна къща? — бавно попита Фелън и на Бойл му се стори, че докато изговаря думите, затворникът си я представя.

— Край езерото Таконик. Обикновено ходим там.

Фелън помълча малко.

— Знаеш ли капитане, хрумна ми нещо шантаво. — Очите му брояха тухлите по стената. — Главите ни са претъпкани със знание — там е всичко, което хората някога са знаели или пък ще знаят в бъдеще. Като например как се убива чудовище, как се строи ядрен космически кораб, или как се изучават чуждите езици. Всичко е там, в главите на хората. Само трябва да го открият.

Какво се опитва да каже той? — запита се Бойл. Че аз знам защо го е направил.

— А цялото това знание може да се открие както си седи човек кротко. И тогава мисълта се появява в главата — щрак — и готово. На теб случвало ли ти се е?

Бойл не знаеше какво да отговори, но Фелън като че ли не очакваше отговор.

Отвън в коридора се чу шум от приближаващи стъпки, които постепенно се отдалечиха.

Както и да е, убих я и толкова. Сграбчих онзи красив шал с ръце…

Фелън въздъхна.

— Не се опитвах да скрия нищо от вас, но не мога да ви дам онзи отговор, който ви трябва.

Бойл затвори бележника.

— Няма нищо, Джеймс. Доста неща ми разказа. Благодаря ти.

Хванах онзи красив син шал в ръцете си и я убих. Няма какво друго да кажа.

— Разбрах — кимна Бойл и прехвърли телефонната слушалка в другата си ръка.

Стоеше в мрачния коридор пред кафенето на съдебната палата, където току-що с още няколко колеги от екипа, разследващ Фелън, бяха похапнали празничен обяд.

— Чудесно! — долетя от другата страна на линията ентусиазирания глас на районния прокурор. Повечето от старшите прокурори знаеха, че Бойл се кани да проведе последния разпит на Джеймс Фелън и с нетърпение очакваха да разберат защо беше убил Ана Деверо. Това се беше превърнало във въпрос с главно „В“ сред прокурорите. До ушите на Бойл дори бяха стигнали слухове, че вървят страховити залагания, при това на сериозни суми, какъв ще бъде отговорът.