Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

— Сложно е — продължи Бойл. — Мисля, че трябваше да го подложим на още психологически тестове. Свързано е със смъртта на майка му.

— Майката на Фелън?

— Да. Той си пада по семействата. Яд го е, че майка му е починала, когато е бил на десет и е трябвало да отглежда сестрите си.

— Какво?

— Знам, това звучи като психобрътвеж. Но всичко съвпада. Обадете се на д-р Хиршорн. Помолете го…

— Бойл, родителите на Фелън все още са живи. И двамата.

Последва мълчание.

— Бойл? Там ли си?

— Продължавайте! — тихо каза Бойл.

— Той е единствено дете. Никога не е имал сестри.

Бойл разсеяно притисна пръст в хромираната табелка с номера на телефона, оставяйки плътни отпечатъци от пръсти върху студения метал.

— А родителите му… затънали в дългове до ушите, за да му осигуряват лекари и аналитици, които да му помогнат. Били са истински светци… Капитане? Там ли сте?

Защо му трябваше на Фелън да лъже? Нима това беше една голяма шега? Бойл мислено преповтори събитията. Десетина пъти настоявах да се срещна с него. Той отказваше, докато дойде време да бъде произнесена присъдата. Най-накрая се съгласи. Но защо?

Защо?…

Бойл изведнъж подскочи и рамото му се заби в стената на телефонната кабина.

Той отчаяно вдигна лявата ръка към лицето си и затвори очи — даде си сметка, че преди малко беше съобщил на Фелън имената на всеки член от семейството си. Както и къде работеше Джудит, къде ходеха на училище децата… По дяволите, дори му беше казал къде се намират в момента. Сами, при езерото Таконик.

Капитанът се взря в разкривеното отражение върху хромираната табелка с номера на телефона, давайки си сметка колко чудовищно бе постъпил, Фелън беше планирал това месеци наред. Заради това почти нищо не беше казал за мотива: за да подмами Бойл, да го накара да почувства отчаяна нужда да говори, за да измъкне информация от него и да му намекне, че семейството му е в опасност.

Почакай, успокой се. Той е под ключ. Не може нищо да направи. Няма да се измъкне…

О, не…

Бойл усети как го побиват студени тръпки.

Приятелят на Фелън, онзи мотоциклетист. Ако допуснеше, че живее наблизо, мотоциклетистът можеше да се озове при езерото Таконик за половин час.

— Хей, Бойл, какво, по дяволите, става?

Отговорът на загадката за мотива на Фелън да убие Ана Деверо нямаше никакво значение. Самият въпрос беше последното оръжие на убиеца — и той го използваше срещу полицая, за когото залавянето му се беше превърнало във фикс идея.

Защо, защо, защо…

Бойл пусна слушалката и се втурна по коридора към отделението, където държаха затворниците.

— Къде е Фелън? — извика той.

Надзирателят примигна срещу развълнувания детектив.

— Там си е. В килията, капитане. Можете да го видите.

Бойл погледна през двойното стъкло към затворника, седнал спокойно върху пейката.

— Какво прави, след като си тръгнах?

— Чете. Това е всичко. О, обади се няколко пъти по телефона.

Бойл се хвърли към бюрото и грабна телефона на надзирателя.

— Хей!

Набра номера на къщата при езерото.

Телефонът започна да звъни.

Три пъти, четири…

И в този момент Фелън погледна към Бойл и се усмихна.

После каза нещо.

Капитанът не можа да го чуе през армираното стъкло, но беше сигурен, че човекът току-що произнесе думата „Мат“.

Бойл наведе глава до слушалката и молитвено прошепна:

— Вдигнѝ, моля те, вдигнѝ!

Телефонът продължи да звъни.

Превод: Тодор Кенов

— Къде отиваме? — попита жената.

Току-що бе пристигнала от Милано и когато черното ауди бързо се отдалечи от Пиаца де ла Стационе във Флоренция, тя съвсем се обърка.

Антонио превключи плавно и отговори:

— Изненада.

Докато колата се спускаше по тесните криволичещи улички, Мариса закопча колана си. През всичките си тридесет и четири години беше живяла единствено в Милано, а от Флоренция познаваше само центъра. Антонио, от друга страна, беше родом оттук и без колебание преминаваше на висока скорост по непознатата ѝ мрежа от улички и алеи. Мариса леко се смути. Изненада? Антонио беше предложил той да избере мястото за техния дълъг уикенд заедно и тя се беше съгласила. Така че, каза си тя, отпусни се и се наслаждавай на пътуването…

През изминалия месец работата ѝ беше изключително стресираща и бе крайно време да остави някой друг да взема решенията.

Изящна, руса, със северняшки черти, на двайсет години Мариса Карефилио започна работа като модел, а по-късно се отдаде на любовта си — модния дизайн. Преди три години, обаче, брат ѝ напусна семейния бизнес и тя беше принудена да поеме управлението на магазина за антики и произведения на изкуството. Не ѝ беше приятно, но строгият ѝ баща не беше човек, на когото можеш да откажеш.