Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

— Какво? — промълви Мариса, премаляла от ужас.

— Защо се върна? — прошепна той. После се чу смразяващ смях. — Ах, Лучия, Лучия… ти се върна от мъртвите. Защо? Ти заслужаваше да умреш. Ти ме накара да се влюбя в теб, открадна сърцето и душата ми, а после смяташе да си тръгнеш и да ме оставиш сам.

— Антонио — каза Мариса с треперещ глас, — аз не съм…

— Мислеше си, че съм една от твоите кукли, нали? Нещо, което можеш да създадеш, а после да продадеш и изоставиш?

Той тръгна надолу по стъпалата, затваряйки вратата зад себе си.

— Не, Антонио. Чуй ме…

— Как можа да се върнеш?

— Аз не съм Лучия! — изкрещя Мариса.

В този момент си припомни болезнено момента на запознанството им. Когато за първи път се срещнаха, той не си е мислел, че тя прилича на ангел; напомнила му е на жената, която е убил.

— Лучия — простена Антонио.

Той се протегна към стената и загаси осветлението. В стаята настъпи непрогледен мрак.

— Господи, не. Моля те! — Мариса се дръпна назад. Босите ѝ крака пареха от студения под.

Чу го как се доближава до нея — скърцащите стъпала го издаваха. Но когато стигна до стълбите, тя загуби представа къде е той.

Не… Очите ѝ се напълниха със сълзи.

— За да ме превърнеш в една от твоите кукли ли се върна? — отекна гласът му.

Мариса се дръпна назад. Къде беше той? Не можеше да го чуе.

КЪДЕ?

Да не би…?

Горещ дъх докосна лявата ѝ буза. Беше на не повече от една стъпка от нея.

— Лучия!

Тя изпищя и падна на колене. Не можеше да се придвижи напред, там, където мислеше, че са стълбите — щеше да се сблъска с него — но си спомни, че беше видяла малка врата в дъното. Може би тя водеше към задния двор. Опипвайки стената, тя успя да намери вратата, дръпна я бързо, строполи се вътре и я затръшна след себе си.

Хълцайки, тя запали една кибритена клечка.

Не!

Намираше се в нещо като килер — помещението беше не повече от метър на два. Без прозорци, без други врати. През сълзите и изпълнена от ужас тя видя нещо на пода пред нея. Пристъпи напред — ръцете ѝ трепереха, сърцето ѝ щеше да се пръсне — и видя, че беше порцеланова кукла с черни очи, втренчени в тавана.

А по стената имаше тъмнокафяви петна.

Кръв, досети се Мариса. И тя беше от предишния обитател на тази камера — Лучия, която е прекарала последните си дни в ужас, опитвайки се да си проправи път през скалата с голи ръце.

Кибритената клечка угасна и мракът я обгърна.

Обзета от паника, Мариса се разрида. „Как можах да съм такава глупачка“ — помисли си тя. — „Ще умра тук, ще умра тук, ще умра…“

Но после, от другата страна на стената, тя чу гласа на Антонио, който звучеше съвсем нормално. Той извика:

— Всичко е наред, Мариса. Не се тревожи. Отляво на вратата зад един разхлабен камък има ключ за лампа. Щракни го. Прочети бележката, скрита в куклата.

„Какво става?“ — учуди се Мариса. Тя избърса сълзите си, намери ключа и го щракна.

Премигвайки на ярката светлина, тя се наведе и извади от вътрешността на куклата сгънат лист хартия. Започна да чете.

Мариса,

Стената вляво е фалшива. Скъсай я и ще видиш врата и прозорец. Вратата е отключена. Когато си готова да излезеш, я бутнѝ навън. Но първо погледнѝ през прозореца.

Тя разкъса полиетилена. Наистина имаше прозорец. Погледна навън и видя мостчето. В момента целият имот беше ярко осветен от прожектори. Видя Антонио, който си тръгваше по моста с куфар в ръка. Той спря, сигурно бе видял светлината през прозореца и знаеше, че тя го наблюдава. Антонио ѝ помаха с ръка и изчезна по пътя към паркинга. След миг тя го чу да пали колата и да потегля.

Какво, по дяволите, ставаше тук?

Мариса блъсна вратата и излезе навън.

Видя куфара и чантата си. Смъкна бързо робата, облече се с треперещи ръце и извади мобилния си телефон от чантата, като го стискаше така, както уплашено дете притиска плюшената си играчка.

После продължи да чете.

В безопасност си. Никога не те е грозяла опасност. Аз съм на път за Флоренция, далеч от мелницата. Повярвай, не съм побъркан убиец. Лучия не съществува. Старицата, която ти разказа за нея, получи сто евро, за да разиграе тази сценка. Никакво малко момченце не се е давило — аз поставих кръста и цветята край потока днес, преди да дойда да те взема от гарата. Топката беше само реквизит. Кръвта по стената е всъщност боя. Таблетките бяха бонбонки (въпреки че грапата беше истинска — и от изключителна реколта, ако мога да отбележа), фотографията на мен и моята „съпруга“ е компютърно творение.