Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

Той седна и огледа кабинета и снимките на стената, на повечето от които беше Джим на лов или на риболов.

Отново се спомни онзи ден преди празника на Вси светни, когато чу гласа на щатския полицай от другата страна на телефонната слушалка, отекващ с печална празнота.

„Госпожо Дюмон… много съжалявам, че трябва да ви съобщя това. Отнася се до съпруга ви…“

Не, не мисли за това сега. Съсредоточи се. Изпаднала си в голяма беда, момиче, а това може да се окаже единственият човек на света, който е в състояние да ти помогне.

Първата мисъл на Сандра Мей бе да поднесе на Ралстън кафе или чай. Но след това се спря. Сега тя беше президент на компанията и за тази цел разполагаше със служители. Старите традиции трудно се изкореняват — още един израз на майка ѝ, която бе самото въплъщение на поговорката.

— Какво да ви предложа? Подсладен чай с лед?

Той се разсмя.

— Вие, тукашните, явно пиете доста студен чай.

— Така е на Юг — съгласи се тя.

— Разбира се. С удоволствие.

Извика Лорета, дългогодишната секретарка и офис мениджър на Джим.

Привлекателната жена, която навярно прекарваше по два часа всяка сутрин в гримиране, показа глава през вратата.

— Да, госпожо Дюмон?

— Би ли ни донесла студен чай, ако обичаш?

— С удоволствие. — Жената изчезна, оставяйки след себе си облак парфюм с аромат на цветя.

Ралстън кимна след нея.

— В Пайн Крийк явно всички са любезни — каза той — и на един нюйоркчанин му трябва известно време да се приспособи.

— Трябва да ви кажа, господин Ралстън…

— Наричайте ме, Бил, моля.

— Бил… Това е вродено тук. Да си любезен. Майка ми казваше, че човек трябва всяка сутрин да облича маниерите си така, както облича дрехите си.

Той се усмихна на думите ѝ.

И като стана въпрос за дрехи… Сандра Мей не знаеше какво да мисли за неговите. Бил Ралстън бе облечен… е, добре, северняшки. Единствено така можеше да бъде описан. Черен костюм и тъмна риза. Без вратовръзка. Беше пълна противоположност на Джим, който носеше кафяв памучен панталон, сивосиня риза и светлокафяво спортно сако, сякаш това облекло бе задължителна униформа.

— Това съпругът ви ли е? — попита той, гледайки снимките на стената.

— Да, това е Джим — тихо каза тя.

— Изглежда приятен мъж. Мога ли да попитам какво се е случило с него?

Тя се поколеба за минута и Ралстън побърза да продължи:

— Съжалявам — каза той. — Не трябваше да питам. Това е…

— Не, всичко е наред — прекъсна го тя. — Не възразявам да говоря за това. Злополука по време на риболов миналата есен. На езерото Билингс. Удари си главата при падане и се удави.

— О, това е ужасно. С него ли бяхте, когато се случи?

С глух смях тя отвърна:

— Иска ми се да бях. Може би щях да го спася. Но не, придружавала съм го само веднъж-два пъти. Риболовът е такова… мръсно занимание. Улавяш на куката горкото създание, удряш го по главата с тояга, разпорваш го… Освен това, предполагам, че не сте наясно с южняшкия протокол. Съпругите не ходят на риболов. — Тя се взря в някои от снимките и продължи замислено: — Джим беше само на четиридесет и седем. Предполагам, че когато си омъжена за някого и си помислиш, че ще умре, струва ти се, че ще се случи, когато остарее. Майка ми почина на осемдесет. А баща ми си отиде на осемдесет и една. Бяха заедно цели петдесет и осем години.

— Това е прекрасно.

— Щастливи, верни, отдадени един на друг — каза тя тъжно.

Лорета донесе чая и отново изчезна със сдържаните си движения на дискретен служител.

— Та така — каза той. — За мен е удоволствие, че привлекателната жена, която ухажвах така учтиво, наистина ми се обади.

— Вие, северняците, сте доста прями — отбеляза тя.

— Без съмнение — каза той.

— Е, надявам се, че няма да бъде удар върху егото ви, ако ви кажа, че ви помолих да ме посетите с определена цел.

— Зависи от това каква е целта.

— Бизнес — каза Сандра Мей.

— Бизнесът е добро начало — отвърна той. След това ѝ кимна да продължи.

— Когато Джим почина, наследих целия капитал на фирмата. Така станах президент. Мъчех се да управлявам нещата по най-добрия начин, на който съм способна, но това, което виждам — тя кимна към писалището, където стояха счетоводните отчети — ме кара да мисля, че ако нещата не се подобрят адски бързо, ще банкрутираме в рамките на една година. Получих известна сума от застраховката, така че няма да гладувам, но отказвам да оставя нещо, изградено от съпруга ми, да се срине.

— Защо си мислите, че аз мога да ви помогна? — Усмивката не слизаше от лицето му, но в нея имаше по-малка нотка на флирт, отколкото преди две минути — и много по-малко, отколкото миналата неделя.