Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

— Тъкмо ми казваше, че е в града за конференция.

Тоя дебелак и неговите пръдливи олигофрени…

— И… — барманът замълча, когато погледна към туриста. — Е, защо не му кажеш?

Мъжът отпи голяма глътка от виното си. Рики хвърли бърз поглед към ръката му. Не само ролекс, но и златен пръстен с голям диамант.

— Аха, що не ми кажете?

И богатото копеле започна с дрезгав шепот.

Рики го изслуша. Когато старецът свърши, Рики се усмихна и каза:

— Това е вашият щастлив ден, господине.

И си помисли: „И моят също“.

Половин час по-късно Рики и типът от Айова стояха в сумрачното фоайе на „Братфорд Армс“, който се намираше до един склад на Единайсето авеню и Петдесета улица.

Рики представяше присъстващите:

— Това е Дарла.

— Здрасти, Дарла.

Златен зъб проблясна като звезда насред широката ѝ усмивка.

— Как си, скъпи? Как се казваш?

— Ъ-ъ… Джак.

Рики усети, че старецът беше на косъм да каже „Джон“, което би било доста забавно предвид обстоятелствата 12 12 Освен името, john значи и клозет — бел.пр. .

— Радвам се да се запознаем, Джак — каза Дарла, чието истинско име беше Шакет Шрийли. Тя беше висока около метър и осемдесет, пищна и с тяло на манекенка. Също така до преди три години беше мъж. Туристът от Айова обаче сигурно не забеляза това или пък може би забеляза и това го нави. Както и да е, важното беше, че погледът му я облизваше цялата като с език.

Джак регистрира и двамата и плати за три часа.

Три часа? — възкликна мислено Рики. — Стар търбух като тоя? Господ да му помага.

— Е, забавлявайте се — пожела им с намигане Рики.

Детектив Робърт Шефър би могъл да бъде домакин на една от онези полицейски шоу-програми по фокс или А&Е. Беше висок, с посребряла коса, приятен на вид, може би само лицето му беше малко по-дълго отколкото трябваше, но без да разваля общото впечатление. Беше детектив от почти двайсет години.

Шефър и партньорът му вървяха по мръсния коридор, вонящ на пот и лизол. Партньорът му посочи вратата, изшептявайки: „Тази е“, извади нещо, което приличаше на електронен стетоскоп и насочи сензора към тънката дървена врата.

— Чуваш ли нещо? — попита Шефър също шепнешком.

Джоуи Бернбаум, партньорът, кимна бавно, вдигайки показалец, което значеше: „Почакай“.

А после кимна: „Давай“.

Шефър извади ключа от джоба си и с пистолет в ръка отключи вратата и нахлу вътре.

— Полиция! Никой да не мърда!

Бернбаум го последва също с пистолет в ръка.

Лицата и на двамата в стаята имаха еднакво изражение на шок от внезапното нахлуване, но само по лицето на пълния възрастен бял мъж, седящ разсъблечен на леглото, веднага след това се изписа ужас и страх. Върху горната част на ръката си имаше татуировка на военноморския корпус и може би като млад е бил стабилен пич, но сега неговите тесни, бледи рамене трепереха и целият вид му подсказваше, че се кани да заплаче.

— Не, не, не…

— О, по дяволите! — измърмори Дарла.

— Остани там, където си, скъпа. И запази тишина.

— Как ме открихте, мътните да ви вземат? Сигурно ме е издал онзи дребен дървеняк долу? Познавам го. Щом го видя следващия път, ще му оскубя мърлявата четина…

— Нищо няма да правиш, а ще млъкнеш — изсъска ѝ Бернбаум. А после на жаргон от гетото каза: — Май си си забърсал гадже?

— Я стига — сопна му се Дарла и се опита да го прониже с поглед.

Бернбаум само се изсмя и ѝ сложи белезници.

Шефър прибра пистолета си и каза на мъжа:

— Покажете ми личната си карта.

— О, моля ви, офицер, аз не съм…

— Личната ви карта? — Шефър беше учтив както винаги. Когато човек има значка в джоба си и голям шибан пистолет на хълбока, може да си позволи да бъде учтив.

Мъжът извади дебелия си портфейл от джоба на панталоните си и го подаде на полицая, който прочете данните:

— Господин Шелби, това вашият настоящ адрес ли е? В Де Мойн?

— Да, сър — отвърна мъжът с треперещ глас.

— Добре, вие сте арестуван за склоняване към проституция — изрецитира Шефър и откачи белезниците от колана си.

— Не съм направил нищо незаконно. Това беше просто… Беше просто среща.

— Наистина ли? Тогава какво е това? — Детективът вдигна купчинката банкноти от нощното шкафче. Четири стотака.

— Аз… аз само мислех…

Беше очевидно, че умът на стареца работи с пълна пара. Шефър се питаше какво извинение ще измисли. Беше чувал всякакви.

— Те бяха, за да си вземем храна и пиене.

Това беше нещо ново. Шефър едва се удържа да не се разсмее. Ако човек похарчи четири стотака за храна и пиене в този район, ще си направи грандиозно парти с петдесет Дарли.