Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

Шефър продължи. Притежателят на скърцащите обувки го последва отново. Един поглед в страничното огледало на паркирана край тротоара кола му показа, че мъжът го приближава, но ръцете му бяха отстрани, без да правят опит да посягат към оръжие. Шефър извади мобилния си телефон, преструвайки се, че се обажда на някого, за да може забавянето на крачките му да изглежда правдоподобно. Другата му ръка се плъзна под якето и докосна дръжката на хромирания му 9-милиметров ЗИГ-Зауер.

Този път мъжът не забави ход.

Шефър понечи да се обърне, когато чу:

— Детектив, бихте ли затворили телефона си, моля!

Шефър се обърна и премигна. Преследвачът му държеше в ръка златна значка на Нюйоркското полицейско управление.

Това пък какво е, по дяволите? — помисли си Шефър. Той си отдъхна, но остана нащрек. Затвори телефона и го пусна в джоба.

— Кой сте вие?

Мъжът, гледайки хладно Шефър, му даде възможност да разгледа и личната му карта, поставена до значката.

Шибана работа. Тоя е от Отдела за вътрешни разследвания — момчетата, които следят за корумпирани ченгета.

Но Шефър нямаше намерение да се предава.

— Защо ме следите?

— Искам да ви задам няколко въпроса.

— За какво е всичко това?

— Водим разследване.

— Здрасти — изрече иронично Шефър. — Как не се сетих? Кажете ми някакви подробности.

— Разследваме вашите връзки с определени индивиди.

— Определени индивиди. Знаете ли, че не всички ченгета трябва да говорят като ченгета?

Отговор не последва.

Шефър вдигна рамене.

— Аз имам „връзки“ с много хора. Може би имате предвид моите „уши“. Често се виждам с тях. Получавам от тях добра информация.

— А ние си мислим, че може би получавате от тях други неща. Някои доста ценни неща. — Той погледна към хълбока на Шефър. — Смятам да ви помоля за оръжието ви.

— Я се разкарай.

— Опитвам се да бъда дискретен. Но вие не искате да ни съдействате. Ще се обадя на колегите и ще ви отведем. Тогава всичко ще излезе наяве.

Най-накрая Шефър разбра. Това си беше изнудване — само че този път той беше от страната на губещия. И беше изнудван не от друг, а от Вътрешния отдел. Страшно забавна работа. И Вътрешният отдел е на хорото.

Шефър даде оръжието си.

— Нека да поговорим неофициално.

Колко ли ще ми струва? — зачуди се Шефър.

Ченгето от Вътрешния отдел кимна към река Хъдсън.

— Натам, моля.

— Разкажете ми — започна Шефър. — Аз имам право да знам за какво се отнася всичко това. Ако някой ви е казал, че съм взел подкуп, това са глупости. Който и да ви го е казал, преследва някаква цел. — Вътрешно той не беше така възмутен, както прозвучаха думите му: всичко това беше част от преговорите.

Ченгето от Вътрешния отдел само каза:

— Продължавайте да вървите.

Той извади цигара и я запали. Предложи една и на Шефър. Той си взе и ченгето му я запали.

И в този момент Шефър от Вътрешния отдел замръзна. Той премигна ужасен, втренчен в кибрита. На него бе изписано името „Таверната на Макдугъл“. Официалното име на бара на Мак — мястото, откъдето Ти Джи ръководеше бизнеса си. Вгледа се в очите на мъжа, които се разшириха при неволната му реакция. Исусе, той не беше ченге. И личната му карта и значката бяха фалшиви. Той беше наемен убиец, работещ за Ти Джи, който имаше намерение да го ликвидира и да прибере цялата плячка за себе си.

— Мамка му — избъбри мнимото ченге, извади пистолета от джоба си и бутна Шефър в най-близката алея.

— Слушай, човече — изшептя Шефър, — аз имам доста пари. Каквото и да са ти платили, аз ще…

— Млъкни — той смени собствения си пистолет с този на Шефър и опря хромираното му дуло във врата на детектива. После мнимото ченге извади от джоба си лист хартия и го пъхна в джоба на якето на Шефър.

— Тука има бележка, задник. Две години Ти Джи урежда всичко, върши цялата работа, а ти вземаш половината от парите. Май се ебаваш с погрешния човек.

— Това са глупости — викна отчаяно Шефър. — Той има нужда от мен! Не може да мине без ченге! Моля…

— Чао — той вдигна пистолета към слепоочието на Шефър.

— Не го прави! Моля те, човече, недей!

От края на алеята прозвуча писък.

— О, боже!

Жена на средна възраст стоеше на около двайсетина крачки от тях, втренчена в човека с пистолета. Ръцете ѝ бяха на устата.

— Някой да викне полиция!

Вниманието на мъжа за миг се насочи изцяло към жената. Шефър го бутна в тухлената стена. Преди наемният убиец да стане и да стреля, детективът тичаше с всички сили надолу по алеята.