Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

Рики седеше в края на бара, който образуваше нещо като „L“ — обичайното му работно място, неговият трон. Барманът — мърляв стар тип, може би черен, може би бял — човек не можеше да каже със сигурност, наблюдаваше със смръщено лице кавгата на двамата мъже.

— Спокойно — каза му Рики. — Аз ще се заема.

Господин Костюмар отвори куфарчето, което носеше. В него имаше купчина с документи. По-голяма част от бизнеса, който се въртеше в този душен тъмен бар в Хелс кичън 8 8 Хелс кичън (Hell’s Kitchen) — квартал в Ню Йорк — бел.пр. се състоеше в пласирането на свити отнякъде картони с цигари и кашони с Джони Уокър, които бяха пренасяни тайно в мъжката тоалетна или задната стая. Но това беше нещо различно. Дребният мършав Рики не можеше да схване точно за какво ставаше дума, но онова магично чувство, както и обиграното му око на играч, му подсказваха да обърне внимание.

— Ама че шибаняшка работа! — каза на висок глас надутият пуяк на господин Костюмар.

— Съжалявам — вдигна рамене онзи.

— Да бе, това вече го чух — типът с коженото яке се смъкна от стола. — Ама изобщо не ти личи, че съжаляваш. И знаеш ли защо? Защото аз съм онзи, дето му свиха парите.

— Глупости. Аз пък си губя целия проклет бизнес.

Обаче Рики беше научил една основна истина: когато загубиш пари, изобщо не ти става по-леко от факта, че и другите също губят. Това си беше част от законите на живота.

Типът с коженото яке все повече и повече се разпалваше.

— Слушай ме внимателно, приятел. Ще се обадя тук-там. Познавам разни хора. Едва ли ще искаш да се бъзикаш с тях.

Господин Костюмарът почука с пръст по нещо в куфарчето си, което приличаше на вестникарска статия.

— И кво ще направят тия твои хора?

Той снижи глас и прошепна нещо, от което лицето на другия се сбръчка така, все едно беше захапал лимон.

— Иди си сега вкъщи, покрий се и си пази гърба. И се моли да не… — гласът отново премина в шепот. Рики не успя да чуе какво могат да направят „те“.

Мъжът с коженото яке отново удари с юмрук по барплота.

— Това няма да ти се размине, задник. Ей сега…

— Хей, господа — извика Рики, — я намалете звука.

— Тебе какво ти влиза в работата бе, дребосък? — извика онзи с коженото яке.

Господин Костюмарът го докосна по ръката, за да го накара да говори по-тихо, но онзи се дръпна и продължи да се цъкли в Рики.

Рики отметна назад мазната си тъмноруса коса, смъкна се от стола и тръгна към предната част на бара. Токовете на ботушите му тракаха звучно по надраскания под. Онзи мъж беше с около десетина сантиметра и петнайсетина килограма повече от него, но Рики отдавна беше научил, че сприхавостта плашеше хората много повече от по-голямата височина, тегло или пък мускули. И той направи онова, което правеше винаги, когато имаше изгледи да се стигне до тупаник с някой — изгледа го с кръвнишки поглед и тикна лицето си в неговото.

— Знаеш ли кой съм аз, бе скапаняк. Аз съм тоя, дето сега ще те замъкне отвън на пътеката и ще те шиба, докато ти пукне задника, ако веднага не си го изметеш оттука, ясно ли ти е?

Мъжът се дръпна назад и премигна. После изстреля едно автоматично:

— Да ти го начукам.

С полуусмивка на лицето, Рики не мръдна от мястото си, като остави бедното копеле да си представи какво ще се случи, ако случайно някоя негова слюнка вземе, че улучи Рики по челото.

Минаха няколко секунди.

Най-накрая типът изгълта наведнъж каквото беше останало от бирата му, надигайки бутилката с трепереща ръка и опитвайки се да запази поне малко достойнство, се запъти към вратата, като се смееше и мърмореше: „Педераст, долен педераст!“

Рики му обърна гръб.

— Извинявам се за това — обърна се господин Костюмарът към Рики, като извади пари, за да плати питиетата.

— Не, ти остани — нареди Рики.

— Аз ли?

— Да, ти.

Мъжът се поколеба, но седна обратно на стола.

Рики надникна в куфарчето и видя снимки на няколко нелоши яхти.

— Просто трябва да държа нещата под контрол тук, знаеш как е. Да пазим реда.

Господин Костюмарът бавно затвори куфарчето, отмести поглед към плаката е изтеклата промоция на бира и зацапаните постери на разни спортисти, а после към паяжините по ъглите.

— Това твоят бар ли е?

Барманът беше в другия край и не можеше да чуе.

— Малко или много — каза Рики.

— От Джърси е — кимна костюмираният към вратата, през която току-що беше излязъл типът с коженото яке. Сякаш това обясняваше всичко.

Сестрата на Рики живееше в Джърси и той се почуди дали трябва да се чувства обиден от забележката. Той беше лоялен човек. Но после реши, че лоялността няма нищо общо с щатите или градовете и други такива простотии.