Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

— Времената са трудни — съгласи се Бил.

— Времената са трудни тук, обаче са трудни и навсякъде другаде — Грег изглеждаше като пиян, но Слоан не усещаше мирис на алкохол. В стаята не се забелязваха други питиета, освен двете бутилки зад прашната витрина на бюфета — порто „Ню Йорк“ и евтино бренди. — Времената са трудни и за търговците, обзалагам се. Дори за търговци като теб, дето могат да продават всичко.

— Нещо май не ти харесвам, Грег? — попита Слоан, без да повишава глас.

— Защо, няма такова нещо — отвърна другият. Но стоманеносивите му очи говореха точно обратното. — Откъде пък ти хрумна?

— Сигурно е от жегата — намеси се Агнес в ролята на помирител. — Гледах по новините. По CNN. Какво прави жегата. Бунтове в Детройт, горски пожари в Калифорния. Тази жега подлудява хората.

— Подлудява значи? — обърна се към нея Грег. — Подлудява.

— Нямах предвид теб — бързо се оправда жената.

Грег отново погледна Слоан.

— Нека да питаме нашия господин Търговец дали съм луд?

Слоан си даде сметка, че след четири или пет минути може да се озове в душещата хватка на татуирания си събеседник. Нямаше да се даде толкова лесно на заядливеца, но пък щеше да дойде полиция и да се появят куп усложнения.

— Е, кво ще кажеш?

— Изобщо не ми изглеждаш луд.

— Казваш това, щото не искаш разправии. Може би ти нямаш душа на търговец. Може би имаш душа на лъжец… — Грег изтри лицето си с ръце. — По дяволите, от мен се изля вече цял галон пот.

Слоан усети, че мъжът губи контрол. Забеляза на стената витрина за оръжие. В нея имаше две пушки. Започна да преценява колко бързо може да стигне до нея. Дали Бил беше толкова глупав, че да я остави незатворена със заредена пушка вътре? Защо пък не?

— Нека да ти кажа нещо… — започна Грег заплашително, като потропваше с потни пръсти по облегалката на фотьойла.

На вратата се позвъни.

За момент никой не помръдна. После Грег стана и отиде до вратата. Отвори я.

Отвън стоеше здравеняк с дълга коса.

— Някой да е звънил за Пътна помощ?

— Аз — надигна се бързо Слоан. После се обърна към Агнес и Бил: — Благодаря, че ми позволихте да използвам телефона.

— Няма проблем.

— Сигурен ли сте, че не искате да останете? Мога да приготвя нещо за вечеря. Моля ви — сега вече отчаянието на бедната жена бе съвсем очевидно.

— Не, трябва да вървя — поклати глава Слоан.

— Аха — намеси се Грег — Дейв трябва да си ходи.

— Проклета горещина — обади се автомонтьорът. — Вътре е по-горещо отколкото навън.

Изобщо не можеш да предположиш колко е напечено, помисли си Слоан и тръгна към камиона.

Шофьорът вдигна колата на Слоан върху платформата, закрепи я добре, двамата мъже се качиха в кабината и поеха по магистралата на изток. Климатикът заработи на пълна мощ и хладният въздух бе като божия благодат след нощната задуха.

Радиото работеше. Слоан не можеше да чуе добре какво говореха заради шума от климатика, но шофьорът се наведе напред и се заслуша в нещо, което изглежда беше някакво важно съобщение. Когато предаването свърши, той каза:

— Още не са хванали оня тип.

— Какъв тип? — попита Слоан.

— Убиецът. Онзи, дето избяга от затвора. На има-няма трийсет мили оттук.

— Не съм чул нищо за това.

— Сигурно ще влезе в „Най-търсените американци“. Гледаш ли шоуто?

— Не. Не гледам много телевизия — отвърна Слоан.

— Аз пък гледам — каза шофьорът. — Човек може да научи много неща.

— И какъв е този тип… избягалия?

— Някакъв психар. Убиец. Като в „Мълчанието на агнетата“. Какво ще кажеш за филмите? Гледаш ли филми?

— Да — отвърна Слоан. — Този беше доста добър.

— Онзи психар е бил в щатския затвор.

— И как е избягал? Чувал съм, че мястото е със страхотни системи за сигурност.

— Тъй е. Брат ми… ъ-ъ, брат ми имаше приятел, който лежеше там за кражба на кола. Гадно местенце. По новините казаха, че онзи убиец бил на двора. Заради жегата имало токов удар и токът спрял. Предполагам, че аварийната система не се е включила или нещо такова, лампите угаснали и електрическата ограда се изключила някъде за около час. Докато оправят нещата, онзи вече бил офейкал.

Слоан потръпна, когато хладният въздух изстуди пропитите му от пот дрехи.

— Кажи, познаваш ли онова семейство, откъдето ме взе? Семейство Уилис — попита той.

— Не, сър. Не идвам много често насам.

Продължиха да пътуват в мълчание още двайсетина минути. После Слоан видя пред тях на пътя ивица присветващи светлини.