Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

Когато спря на пътеката пред къщата, за да поуспокои учестеното си дишане, му се стори, че дочува отвътре тревожни гласове. Но нямаше избор — трябваше да влезе. Това беше единствената къща, която видя в близост до магистралата.

Изкачи се по стъпалата до негостоприемно тъмната веранда и позвъни на звънеца.

Гласовете веднага замлъкнаха.

Чу се шумолене.

Отново натисна звънеца, след малко вратата се отвори и той забеляза трима човека, които го гледаха с различно изражение на лицата си.

Жената на дивана — около петдесетгодишна и облечена в избеляла от пране домашна роба без ръкави — изгледаше така, все едно неочакваното му пристигане ѝ носеше облекчение. Мъжът, седящ до нея — почти на същата възраст, пълен и плешив — имаше разтревожен вид.

А върху лицето на мъжа, който отвори вратата, се мъдреше крива усмивка, чието истинско значение не беше трудно за разгадаване. Какво, по дяволите, искаш? — питаше тази усмивка през стиснатите устни. Мъжът беше на възрастта на Слоан — в края на трийсетте, а татуираните му ръце бяха мускулести и дълги. Той хвана вратата с отбранителен жест на масивната си лапа. Беше облечен в сив изцапан работен комбинезон и скъсана риза. Обръснатият му череп лъщеше.

— С кво можем да помогнем? — попита го татуираният мъж.

— Съжалявам, че ви безпокоя — каза Слоан. — Но колата ми се развали — прегря. Трябва да се обадя на Пътна помощ. Мога ли да използвам вашия телефон?

— Чух, че телефонната компания имала проблеми — отвърна кисело татуираният мъж. И като кимна към тъмното, вече нощно небе, добави: — С горещината и тия непрекъснати токови удари.

Той не помръдна от вратата.

Но жената побърза да каже с пресилена любезност:

— Но, моля, влезте. Телефонът ни звънна преди малко. Сигурна съм, че работи.

— Моля — повтори и възрастният мъж, който държеше ръката ѝ.

Татуираният мъж го изгледа подозрително, както често правеха хората, виждайки го за първи път. Слоан имаше лице с грубовати черти и едро, мускулесто тяло — през последните три години бе тренирал всеки ден, за да постигне днешната си форма. А като се прибави и доста раздърпания му вид в момента, заради това, че беше минал напреко през храстите, за да съкрати пътя си до къщата, нещата наистина изглеждаха подозрителни. Освен това като всеки, извършващ някаква малко по-интензивна дейност в тази изключително задушна и гореща нощ, нямаше сантиметър от кожата му, който да не бе мокър от пот.

Най-накрая татуираният мъж се отмести и го покани с жест да влезе.

Слоан забеляза голяма рана на вътрешната част на ръката му. Изглеждаше като рана от нож и то съвсем скорошна.

В къщата беше светло и болезнено задушно. Слабият климатик напрягаше всички сили, но така и не успяваше да поразхлади неподвижния въздух. По стените висяха пожълтели фотографии в рамки — застинали късчета живот, прекаран в тази незначителна гънка на света. Имаше общи снимки с персонала на „Олстейт иншурънс“ и с този на гимназиалната библиотека, с членове на местния Ротъри клуб, участия в църковни празници, мероприятия на училищното настоятелство, риболовно пътуване до Седжинау или Минесота и ваканция в Чикаго.

— Аз съм Дейв Слоан — представи се новодошлият.

Двойката на дивана бяха Агнес и Бил Уилис. На Слоан му направи впечатление почти идентичното им поведение, характерно за хора, прекарали живота си заедно. Татуираният мъж не се представи. Той отиде до климатика, като включи и изключи няколко пъти копчето на компресора.

— Надявам се, че не прекъсвам вечерята ви.

Последва тишина. Беше осем вечерта, но Слоан не видя в мивката мръсни чинии от вечеря.

— Не — бе тихият отговор на Агнес.

— Тук няма никаква храна — обади се татуираният с рязък тон, погледна гневно климатика, сякаш имаше намерение да го изрита през прозореца, но се сдържа и се върна на мястото, където беше седял, преди да отвори вратата — вехто кресло, все още влажно от потта, стичала се по тялото му.

— Телефонът е ей там — посочи Бил.

Слоан му благодари и отиде в кухнята. Обади се на Пътна помощ. Когато се върна обратно в стаята, Бил и по-младият мъж веднага прекъснаха разговора, който водеха.

Слоан погледна Бил и каза:

— Ще ме издърпат до Хатфийлд. Колата ще бъде тук до двайсет минути. Мога да изчакам отвън.

— Не — възрази Агнес и веднага се сви — като че ли усети, че е отговорила прекалено прибързано и хвърли на татуирания мъж кос, притеснен поглед, сякаш се опасяваше, че може да бъде ударена.