Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

— Беше в конферентната зала с Анди Картър — отговори уверено Рандал.

Не! Алтман осъзна, че не само тях ги грози опасност — авторът също беше свидетел и следователно бе потенциална жертва.

Алтман веднага се свърза с диспечера в централата и поиска да говори с Картър.

— Не е тук, сър.

— Къде е?

— Стана късно и реши да си вземе стая в хотел за тази нощ.

— В кой хотел?

— Мисля, че в „Сатън Ин“.

— Имаш ли им номера?

— Да, разбира се. Но в момента той не е там.

— Къде е?

— Отиде на вечеря. Не знам къде, но ако искате да се свържете с него, може да позвъните на Боб Флечър. Двамата тръгнаха заедно.

На двадесетина минути от града, със скорост два пъти над разрешената, Алтман се опита отново да се обади на Флечър, но сержантът не отговаряше. Алтман не можеше да направи кой знае какво, освен да разговаря с него и да го убеди да се предаде; както и да го помоли да не убива Картър. Надяваше се да не е станало късно.

Още един опит. Без резултат.

Със свистене на гуми пресече кръстовището с шосе 202 и за малко не закачи една от цистерните за мляко, обичайни за този район.

— Това е доста вълнуващо — прошепна Рандал, като отдръпна потните си длани от таблото. Някъде далече зад тях шофьорът на камиона ядосано натискаше клаксона си.

Алтман посегна към радиостанцията, когато тя го изпревари. Чу се дрезгав глас:

— До всички екипи. Съобщение за стрелба на шосе 128, на запад от бакалията на Ралф. Повтарям. Стрелба. Всички екипи да се включат.

— Мислиш ли, че това са те?

— На три минути сме от мястото.

Алтман съобщи местонахождението си и натисна докрай педала на газта.

След кратко пътуване полицейската кола превали един хълм.

Рандал извика задъхано:

— Погледни!

Полицейската кола на Боб Флечър наполовина бе излязла от шосето. Детектив Алтман спря толкова бързо, че колата поднесе. Двамата полицаи изскочиха навън. Колата на Уолъс, която ги следваше и се възползваше от полицейската сирена и светлини, спря на десетина метра зад тях. Репортерът също изскочи навън, без да обръща внимание на нареждането на детектива да стои настрана. Тичайки, Алтман усети как Рандал го сграбчва за лакътя. Младият полицай му сочеше към банкета на около десетина метра напред — в сумрака трудно различиха силуета на Андрю Картър, лежащ по очи върху окървавената пръст.

О, по дяволите! Бяха закъснели — сержантът беше прибавил и автора към списъка на своите жертви.

Приклякайки зад колата, Алтман прошепна на Рандал:

— Тръгни по шосето. Оглеждай се за Флечър. Трябва да е някъде наблизо.

Приведен на две и оглеждайки храстите, Алтман се затича към тялото на писателя. Когато за пореден път хвърли поглед наляво, ахна от изненада — Боб Флечър беше залегнал и държеше служебния си шерифски пистолет.

— Внимавай! — изкрещя той на Рандал и се хвърли на земята. Но докато насочваше пистолета си към Флечър, забеляза, че сержантът не помръдва.

Детективът насочи лъча от фенерчето си към мъжа. Очите на Флечър бяха студени. По гърдите му имаше кръв.

Уолъс беше приклекнал над Картър и се провикна:

— Жив е.

Детективът се изправи, издърпа оръжието от безжизнените ръце на Флечър и изтича до писателя. Картър беше в безсъзнание.

— Анди, не ни напускай — извика Алтман, като притисна с ръка кървящата рана в корема на писателя. В далечината детективът можеше да види проблясващите светлини и да чуе воя на сирените, който се усилваше.

Наведе се и прошепна в ухото на мъжа:

— Дръж се! Ще се оправиш. Ще се оправиш. Ще се оправиш…

На следващата сутрин през смях, който бързо премина в гримаса, Картър обясняваше как романът му беше спасил живота.

Куентин Алтман и жената на Картър, хубава блондинка на средна възраст, стояха край леглото му в болницата в Грийнвил. Куршумът на Флечър не беше засегнал важни органи, но беше счупил ребро, така че писателят изпитваше силни болки, въпреки богатия коктейл от опиати.

Картър им беше разказал какво се беше случило предишната вечер.

— Флечър ми вика, хайде да хапнем нещо — знаел някакво място извън града, където правели добро барбекю. Карахме по този пуст път и аз говорех за романа си и че това шосе е точно като мястото, в което героят ми Хънтър дебне първата си жертва, след като я е видял в Макдоналдс. А после Флечър каза, че си представял това място като царевична нива, а не гора.

— Но той твърдеше, че не е чел книгата — каза Алтман. — Именно… Точно така. Усети, че е сгафил. Умълча се за минута и ми мина през ума, че нещо не е наред. Дори се канех да скоча от колата. Но после той извади пистолета, аз го сграбчих, но той все пак ме простреля. Аз протегнах крак и ударих спирачката. Излязохме от пътя и той си тресна главата в стъклото или някъде другаде. Грабнах пистолета и се измъкнах навън от колата. Бях тръгнал към храстите да се скрия, но го видях, че вади пушка от багажника. Насочи се към мен и аз го застрелях. Божичко, ако не беше книгата и онова, което той каза за нея, никога нямаше да се сетя какво се кани да направи.