Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

— Какво точно пише в писмото му до Анди? — попита Уолъс.

След одобрително кимване от страна на Алтман, Рандал подаде листа на репортера, който на висок глас резюмира:

— Пита как Картър е направил проучванията за книгата си… Какви източници е използвал… Как е разбрал кой е най-ефикасният начин да бъде убит човек… Проявява също така любопитство по отношение на душевния мир на убиеца. Защо за някои хора е лесно да убият, докато други дори не биха могли да наранят някого?

Алтман поклати глава.

— Това не ни дава никаква представа къде може да бъде сега — каза той. — Ще включим името му в списъците за издирвани лица, но, по дяволите, може да е навсякъде — Южна Америка, Европа, Сингапур…

Отделът на Боб Флечър беше разследвал вандализма в библиотеката в Грийнвил, за който вече знаеха, че е дело на Дезмънд и Алтман изпрати Рандал да разпита сержанта дали не е намерил някои улики, които биха помогнали. Останалите полицаи продължиха да седят мълчаливо на столовете си, забили очи в писмото на Дезмънд, сякаш беше труп по време на бдение. В стаята цареше пълна тишина.

Телефонът на Алтман иззвъня. Беше чиновникът от общината, който съобщи, че Дезмънд притежава малка вила на около шейсет мили от Грийнвил на брега на езерото Маскиджън.

— Мислиш ли, че се крие там? — попита Уолъс.

— Мисля да отидем и да проверим. Дори ако се е измъкнал от щата, може да е оставил следи, които да ни подскажат накъде се е запътил — касови бележки от авиолинии, съобщения на телефонния секретар, такива неща.

Уолъс грабна сакото и репортерския си бележник.

— Да вървим.

— Не, не, не — каза твърдо Куентин Алтман. — Ти ще си получиш ексклузивния репортаж, но няма да се изпречваш на пътя на куршумите.

— Много мило, че мислиш толкова много за собствената ми безопасност — каза вкиснато Уолъс.

— Ако Дезмънд реши да те използва за мишена, не желая вестникът ти да ме съди.

Репортерът се намръщи, но замълча — не му оставаше нищо друго, освен да чака тук, в управлението.

Разговорът им бе прекъснат от Джош Рандал — сержант Боб Флечър не разполагал с полезна информация за вандализма в библиотеката.

— Няма значение — каза Алтман. — Имаме нещо по-добро. Обличай се, Джош.

— Къде отиваме?

— В този приятен есенен ден не е лошо да направим една разходка сред природата.

Езерото Маскиджън е голяма, но плитка водна площ, опасана с върби, висока трева и грозновати борове. Алтман не познаваше добре мястото. През годините беше водил семейството си тук няколко пъти на пикник. Веднъж дори бяха идвали с Боб Флечър на риба, но спомените му бяха доста мъгляви: сиво дъждовно време и почти празна рибарска кошница в края на деня.

Докато двамата с Рандал караха на север през все по-пустеещия пейзаж, той инструктира младия мъж:

— Деветдесет е девет на сто съм сигурен, че Дезмънд не е тук. Първото, което ще направим, е да огледаме къщата — всяка стая и всеки шкаф. След това те искам на пост отпред, за да наблюдаваш, докато аз търся улики. Ясно?

— Разбира се, шефе.

Отминаха обраслата пътека в двора на Дезмънд и спряха встрани от пътя сред купчина гъсти храсти.

Двамата мъже се придвижиха предпазливо по буренясалата пътека към „вилата“ — много надуто наименование за малката неугледна къщичка сред море от избуяла близо метър трева и храсти. Имаше утъпкана просека — явно някой беше идвал наскоро. Алтман не беше забравил тийнейджърските си години и знаеше, че нищо не привлича вниманието на подрастващите повече от една запустяла къща.

Извадиха оръжието си и Алтман удари с юмрук по вратата:

— Полиция! — извика той. — Отворете!

Последва тишина.

Алтман се поколеба, стисна пистолета и отвори вратата с ритник.

Стаите бяха пълни с евтини, покрити с прах мебели и бръмчащи замаяни есенни мухи. Изглеждаше изоставено. Не откриха следи от Дезмънд. Излязоха навън и хвърлиха поглед през прозореца на гаража. Беше празен. Алтман нареди на Рандал да се скрие в храстите пред къщата и да го предупреди, ако се появи някой. После се върна в къщата и започна да я претърсва, като се чудеше колко ли горещ може да стане този „изстинал“ случай.

На двеста метра от пътеката, която водеше към къщата на Хауърд Дезмънд, спря очукана десетгодишна тойота. Шофьорът се подвоуми и насочи колата към малката горичка, далеч от погледите на пътуващите по шосето.

От колата слезе мъж и след като се увери, че автомобилът е добре прикрит, се огледа, за да се ориентира. Отляво се разстилаше езерото и мъжът реши, че вилата трябва да е някъде пред него и малко вдясно. Прецени също, че през гъстата растителност ще му са нужни около петнадесет минути, за да се добере до нея. Това щеше сериозно да ограничи времето му. Трябваше да се движи възможно най-бързо, като в същото време да не вдига шум.