Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

— Трябва да е било тежко, госпожо Картър — каза Алтман съчувствено, като си мислеше, че репортерът Уолъс не е бил първият, на когото е хрумнало, че книгата може да е дала някому идея за подражание.

— И представа си нямате. Казах му, че начинът на убийство на тези жени, точно както той го описва в книгата си е чисто съвпадение. Странно съвпадение. Но тези журналисти, а и всички други — приятели, съседи… Те всички не спираха да повтарят, че Анди е виновен.

Алтман предположи, че на съпругата на Картър няма да ѝ хареса факта, че има доказателство, че книгата на мъжа ѝ вероятно е послужила за модел на убийствата. Тя продължи:

— Напоследък беше започнал да се оправя. Но всичко, свързано с тези случаи, може да влоши състоянието му.

— Разбирам това, госпожо, но и вие трябва да ми влезете в положението. Открива ни се шанс да хванем убиеца и вашият съпруг би могъл много да ни помогне.

От другата страна на линията гласът се отдалечи и Алтман трудно долови отделните звуци. Тя говореше с някого. Изненада се, когато тя каза:

— Съпругът ми току-що се прибра. Говорете.

— Ало — чу се тих, притеснен глас. — На телефона е Анди Картър.

Алтман се представи.

— Вие ли сте полицая, с когото разговарях неотдавна?

— Аз ли? Не. Вероятно е бил детективът, разследващ случая. Сержант Флечър.

— Точно така. Това беше името.

Значи Флечър беше разговарял с Автора. Това май не беше споменато в протоколите. Може да го е пропуснал.

Алтман повтори на Картър онова, което вече беше казал и на жена му и мъжът веднага реагира.

— Не, не мога да ви помогна. И, честно казано, не искам… Това беше най-лошият период в живота ми.

— Разбирам това, сър. Но убиецът е все още на свобода. И…

— Но аз нищичко не знам. Какво бих могъл да ви кажа, което…

— Вероятно разполагаме с образец на почерка на убиеца — намерихме бележки в екземпляр на книгата ви, които смятаме, че са писани от него. Бихме искали да ги сравним с писма от ваши почитатели.

След дълга пауза Картър прошепна:

— Значи… наистина е използвал моята книга за модел.

Алтман отговори с любезен глас:

— Вероятно е, господин Картър. Подчертаните пасажи и методът на двете убийства… Опасявам се, че са идентични.

Последва тишина.

— Господине, добре ли сте?

Картър тихо се прокашля.

— Съжалявам. Не мога да ви помогна. Аз просто… Ще бъде твърде тежко за мен.

Куентин Алтман често казваше на младите новопостъпили полицаи, че най-важното качество за един детектив е упорството.

— Вие сте единственият — каза той с равен глас, — който може да ни помогне да свържем книгата с убиеца. Той е унищожил библиотечния компютър, затова не разполагаме с имената на хората, вземали за прочит вашата книга. Няма и съответствие на пръстовите отпечатъци… Много държа да хвана този мъж. Предполагам, че и вие го желаете, господин Картър. Не е ли така?

Не получи отговор. След малко колебливият глас се обади:

— Знаете ли, че непознати хора ми изпращаха изрезки от вестниците с материали за убийствата? Напълно непознати. Стотици. Хвърлят вината върху мен. Наричат книгата ми „ръководство за убийство“. Толкова бях разстроен, че се наложи да постъпя в болница за един месец… Аз съм отговорен за тези убийства! Не разбирате ли това?

Алтман погледна към Уолъс и поклати глава.

Репортерът посочи към телефона и Алтман си помисли: „Защо не?“

— Господин Картър, тук има един човек, с когото ми се ще да ви свържа. Бих искал да го изслушате.

— Кой?

Ченгето подаде слушалката, облегна се назад и се заслуша в разговора.

— Здравейте, господин Картър. — Кокалестото тяло на репортера беше приведено над телефона и той стискаше слушалката с учудващо дългите си силни пръсти. — Не ме познавате. Казвам се Уолъс Гордън и съм ваш почитател — книгата ви много ми хареса. Репортер съм на „Трибюн“ в Грийнвил… Да, разбрах. Зная как се чувствате — колегите ми си позволяват да прекрачват много граници. Но аз не действам така. Разбирам, че не искате да се замесвате. Сигурен съм, че ви е било много тежко, но нека ви кажа само това: аз не съм талантлив автор като вас — аз съм обикновен репортер — но все пак съм писател и ако има нещо, в което вярвам в този живот, то е в свободата да пишем за това, което ни вълнува. Сега… Не, моля ви, господин Картър, нека довърша. Чух, че сте спрял да пишете след убийствата… Трябва да знаете, че вие и вашият талант сте не по-малко жертва на тези престъпления от двете убити жени. Вие сте упражнили правото си, дадено ви от Бога, да изразявате мислите си. Но се случва ужасно престъпление. Така гледам аз на постъпката на този луд: това е пръстът на съдбата. Нищо не може да направите за тези жени. Но може да помогнете на себе си и на семейството си да продължите напред… И още нещо, върху което си струва да помислите. Във вашите ръце е възможността да направите така, че никой повече да не пострада от този мъж.