Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

Сред хората на тротоара беше и млада блондинка с миловидно лице — Клара Стединг. Това беше жената, която Ловецът реши, че трябва да има — да притежава напълно. Тя беше олицетворение на Любовта, тя беше Красота, Страст… Освен това беше в пълно неведение относно ролята си като обект на неговото безумно желание. Вечерният хлад накара Клара да потръпне. Изправена на тротоара заедно с шепа бъбриви съседи, които наблюдаваха как пожарникарите гасят лумналия огън и отправяха думи на съчувствие към смаяния собственик на колата, който живееше през няколко къщи, Клара се огледа, но не го видя. Но Ловецът беше там — само на няколко крачки от своята жертва. Накрая на зяпачите им доскуча, или може би лютият дим на изгоряла гума и пластмаса ги отблъсна и те се върнаха в леглата си, закъснялата си вечеря или затъпяващата телевизия. Но тяхната бдителност не отслабна — в момента, в който се прибраха, те внимателно заключиха вратите и прозорците си — за да са сигурни, че Ловецът няма да се развилнее в техния дом.

Така постъпи и Клара Стединг. Но нейното усърдие по отношение на веригите и резетата имаше малко по-различен ефект, защото тя заключи Ловеца в собствения си апартамент.

— Господи — промърмори Алтман, — точно това се е случило с Кимбърли Банинг. И точно така извършителят е влязъл… след като е запалил една кола.

— Кабрио — добави Уолъс. — Затова се върнах в библиотеката и намерих други подчертани пасажи. Един от тях е за това как убиецът дебне жертвата си като се прави, че работи за градската управа и подрязва храсти в парка срещу нейния апартамент. Така е била издебната първата жертва на Грийнвилския удушвач — красивата абсолвентка.

Уолъс посочи още няколко пасажа, отбелязани със звездичка. Имаше и бележки в полето. В едната се казваше: „Да се провери това. Важно!“ В другата беше надраскано: „Използва отвличане на вниманието“, „Как се отървава от тялото?“, „Да се има предвид“.

— Значи убиецът е имитатор — каза Алтман. — Проучвал е романа и го е използвал при подготовката на престъплението.

Това означаваше, че в самата книга може да съществува улика, която да ги насочи към извършителя: отпечатани, мастило, почерк. Затова репортерът си беше сложил ръкавици.

Алтман се загледа в мелодраматичната обложка на книгата — рисунка на мъжки силует, който наднича през прозореца на къща. На свой ред детективът сложи латексови ръкавици и внимателно прибра книгата в специален плик за улики. Кимна към репортера и каза прочувствено:

— Благодаря ти, Уолъс. Повече от осем месеца не сме имали насоки за работа по този случай.

Алтман отиде в съседната стая, която беше офис на неговия помощник — млад, късо подстриган детектив на име Джош Рандал — и го инструктира да занесе книгата в окръжната лаборатория за анализ. Когато се върна в кабинета си, Уолъс все още беше там, седнал на твърдия стол срещу бюрото на Алтман.

Алтман не се учуди, че репортерът още топли стола му.

— Е, каква отплата очакваш за доброто си дело? — попита той.

— Ексклузивен репортаж, разбира се — надигна се Уолъс.

— Какво друго?

По принцип Алтман нямаше нищо против. Неразрешените случаи се отразяваха зле на имиджа на отдела и ако някое ченге успееше да разреши някое от тях, това със сигурност щеше да се отрази добре на кариерата му. Да не говорим за това, че в момента един убиец се разхождаше на свобода. Това да, но на Алтман дори мисълта за някаква съвсем дребна съвместна работа с Уолъс го изнервяше. Този тип правеше впечатление на човек, неспособен да се владее, и то по доста стряскащ начин.

— Дадено. Ще имаш интервюто си — каза Алтман. — Ще те държа в течение.

Той се изправи в очакване Уолъс да си тръгне.

— Не мърдам от тук, приятел — изграчи репортерът насреща му.

— Това е официално разследване…

— И нямаше да го има, ако не бях аз — повиши глас Уолъс. — Искам да напиша този репортаж от кухнята. Да разкажа на читателите си как изглежда едно разследване на убийство от вашата гледна точка.

Куентин Алтман се опита да поспори, но накрая се съгласи, защото този проклет кучи син имаше право.

— Добре, но не ми се пречкай. А си го направил, а съм те изритал — изпъшка той.

— И през ум не ми минава. — Уолъс придаде мистериозно изражение на длъгнестото си лице. — Може дори да съм ви от полза.

По дяволите, дори и да беше шега, той го изрече сериозно, помисли си детективът.

— И така, какво правим сега?

— Ти ще се поразходиш, а аз ще прегледам полицейските доклади — предложи Алтман.