Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

— Но…

— Спокойно, Уолъс. Разследването отнема доста време. Отпусни се, свали си сакото и изпий една чаша от нашето чудесно кафе.

Уолъс хвърли презрителен поглед към килера, който служеше за кафене в полицейския участък, облещи очи и смени заплашителния си тон от преди малко със смях.

— Виж ти, виж ти! Много, много интересно. Не знаех, че все още правят нес.

Куентин Алтман не беше водил лично разследването по случая на Грийнвилския удушвач. Да, беше взел участие и той, и целият отдел. Но полицаят, който отговаряше за случая, бе Боб Флечър — сержант на служба в полицията откакто се помнеше. Алтман харесваше Флечър. Не само защото не се ожени повторно, след като жена му го напусна преди няколко години, не и заради това, че нямаше деца и след развода се отдаде изцяло на работата си, а преди всичко заради факта, че след като не успя да разреши случая с Удушвача, Флечър отказа по-висок пост в отдел „Убийства“ и се прехвърли в „Обири“. Е, сега Алтман беше доволен — появи се шанс да спипат убиеца и той веднага прескочи до отдел Обири, за да попита Флечър дали знае нещо по въпроса. Сержантът беше на акция, така че Алтман остави съобщение и се шмугна в претъпканата и потискащо гореща стая на архива. Лесно намери протоколите по случая на Удушвача — отстрани на папките бяха залепени червени ленти — грубо напомняне, че макар и неразрешен, този случай е все още отворен.

След като се върна в офиса, той се изтегна в стола си, отпивайки от отвратителното нес кафе. Докато четеше документите, се опита да игнорира неспирното скрибуцане на писалката на Уолъс по стенографския му тефтер — дразнещият звук изпълваше цялата стая. Събитията около убийството бяха добре документирани. Извършителят беше проникнал в апартаментите на двете жени и ги беше удушил. Не е имало изнасилване, сексуална гавра или обезобразяване след смъртта. Нито една от жените не е била преследвана или заплашвана от бивши гаджета и въпреки че Кимбърли неотдавна бе купувала кондоми, никой от приятелите ѝ не знаеше да е излизала на срещи. Що се отнася до другата жертва, Беки Уинтроп, семейството ѝ твърдеше, че повече от година не е излизала с мъже.

Сержант Флечър беше провел разследването като по учебник, но повечето убийства от този род — без свидетели, мотив или веществени доказателства от местопрестъплението — обикновено не можеха да бъдат разрешени без помощта на информатор — обикновено приятел или познат на извършителя. Въпреки широкото отразяване на случая в пресата и апелите на кмета и Флечър по телевизията, никой не се беше явил с нужната информация.

Един час по-късно, точно когато затваряше безполезната папка, телефонът иззвъня. В отдела за документи бяха направили уголемени снимки на почерка и бяха готови да ги сравнят с други образци. Но такива нямаше.

От техническата служба също бяха проверили за наличие на пръстови отпечатани — дали убиецът не е написал нещо, например на пощенския талон на горния край на някоя от страниците, но без резултат.

След химически анализ беше установено наличие на около двеста латентни отпечатъка на трите страници с подчертани пасажи и други осемдесет на обложката. За съжаление много от тях бяха стари и частични. Лаборантите бяха изолирали няколко достатъчно ясни за идентификация и ги бяха пуснали за сравнение в автоматизираната система на ФБР в Западна Вирджиния — всички резултати бяха отрицателни.

Корицата на книгата, обвита в благодатен за снемане на отпечатъци целофан, беше осеяна с близо четиристотин такива, но те също бяха размазани или частични. За тях също не се получи положителна идентификация.

Неудовлетворен, детектив Алтман благодари на лаборантите и затвори телефона.

— Какво беше всичко това? — попита Уолъс, поглеждайки с любопитство към купищата листа пред Алтман, на които имаше както бележки за току-що проведените разговори, така и безсмислени драскулки.

Полицаят затрополи нервно с пръсти по бюрото си.

— Значи няма улики — обобщи Уолъс и записа нещо в тефтера си, като остави ядосаният детектив да се чуди защо е нужно да се записва този факт.

Докато Алтман наблюдаваше журналиста, му хрумна една идея и той се надигна.

— Да вървим.

— Къде?

— На твоето местопрестъпление.

— На моето ли? — попита Уолъс, бързайки след детектива, който вече излизаше през вратата.

Библиотеката, която беше близо до апартамента на Гордън Уолъс и откъдето той беше взел романа „Два смъртни случая в един малък град“, се намираше в квартала „Трите бора“ на Грийнвил, наречен така, защото според легендата три дървета в тукашния парк оцелели като по чудо през пожара от 1829, който унищожил целия град. Районът беше приятен, населен главно с бизнесмени и преподаватели. Колежът беше съвсем наблизо (същият, където бе учила първата жертва на Удушвача).