Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

В библиотеката първи влезе Уолъс, намери директорката и я представи на детектива. Госпожа Макгивър беше стройна жена, облечена в стилен сив костюм и приличаше повече на висш администратор във високотехнологична компания отколкото на библиотекарка.

Детективът обясни подозренията си за това, че книгата може да е ползвана от имитатор като модел за убийствата и жената остана шокирана от мисълта, че Удушвачът може да е бил един от посетителите. Може би дори някой, когото тя познава.

— Бих искал да получа списък на всички, които са взимали тази книга — Алтман беше предвидил възможността убиецът да не е изнасял книгата от библиотеката, а да я е преглеждал тук, в самата сграда. Но това би означавало да подчертава пасажите в присъствието на други хора и съществуваше риск с действията си да привлече вниманието на библиотекарката или на другите читатели. Единственият безопасен начин за Удушвача, реши Алтман, за да си „подготви домашното“, бе да работи вкъщи.

— Ще видя какво мога да намеря — каза тя.

Алтман предположи, че ще са необходими дни, за да се събере необходимата му информация, но госпожа Макгивър се върна след минути. Детективът почувства как стомахът му да се свива на топка от вълнение при вида на картоните в ръката на библиотекарката и изпита тръпката на ловеца, попаднал на следа.

Но докато прехвърляше картоните, той сбърчи вежди. Всичките трийсетина души, отметнати в архива, бяха вземали книгата съвсем наскоро — през последните шест месеца. А на него му бяха нужни имената на хората, потърсили книгата преди убийствата, преди осем месеца.

— О, съжалявам — госпожа Макгивър придърпа сивото си сако, — но ние нямаме архиви от толкова дълго време. Преди около шест месеца компютърът ни беше унищожен.

— Унищожен?

Тя кимна угрижено.

— Някой беше залял хард диска с киселина или нещо подобно и така унищожи както компютъра, така и целия ни архив. Някакъв полицай от управлението пое случая, но не си спомням точно кой.

— Не съм чул за това — призна Уолъс.

— Така и не откриха кой го е направил. Беше обезпокояващо, но причини по-скоро неудобство, отколкото нещо друго. Представяте ли си, ако беше решил да унищожи самите книги?

Алтман улови погледа на Уолъс.

— Задънена улица — промърмори ядосано полицаят. — А можем ли да видим имената на всички, които са имали читателски картони по това време? Или и те ли са били в компютъра?

Тя кимна.

— До преди шест месеца. И тях ги загубихме. Съжалявам.

Алтман се усмихна любезно, благодари и се запъти към вратата, но на самия праг спря толкова рязко, че Уолъс едва не се блъсна в гърба му.

— Какво? — попита репортерът.

Алтман не му обърна внимание и бързо се върна в централното помещение, като се провикна:

— Госпожо Макгивър! Един момент. Бих искал да потърсите още нещо.

А това предизвика гневните погледи и шъткане от страна на читателите.

Авторът на „Два смъртни случая в един малък град“ Андрю М. Картър живееше в Хамптън Стейшън, близо до Олбъни, на два часа път от Грийнвил. Екземплярът на „Кой кой е в криминалните романи“ на госпожа Макгивър не даваше адреси или телефони, но Алтман позвъни в служба „Информация“ и получи нужните данни.

Идеята, която осени Алтман, докато си тръгваше от библиотеката беше, че Картър може да е получил читателско писмо от Удушвача. Може би му е писал, за да изрази възхищението си или да помоли за повече информация, или да пита как авторът е направил проучванията си. Ако съществуваше такова писмо, окръжният експерт по почерци лесно би свързал бележките в полето на книгата с читателя, който — с повече късмет — може да се е подписал със собственото си име и дори да е добавил адреса си.

Мислено стискайки палци, Алтман набра телефонния номер. Чу се женски глас:

— Ало?

— Обажда се детектив Алтман от полицейския участък в Грийнвил — представи се той. — Бих искал да говоря с Андрю Картър.

— Аз съм съпругата му. Той в момента не може да се обади — каза жената.

Безизразният ѝ глас подсказваше, че това е обичайния ѝ „шут“ към всички подобни обаждания.

— Кога ще мога да го чуя?

— Отнася се до убийството, нали?

— Точно така, госпожо.

Последва леко колебание.

— Там е работата, че… — тя снижи глас и Алтман предположи, че „липсващият“ съпруг е в съседна стая — от известно време той не се чувства добре.

— Съжалявам — каза Алтман. — Нещо сериозно ли?

— Разбира се, че е сериозно — отвърна тя ядосано. — Когато тръгнаха приказките… нали разбирате, че книгата на Анди е подтикнала някого да убие тези момичета… това много го потисна. Отдръпна се от всички. Спря да пише. — Тя се поколеба. — Спря да прави каквото и да било. Просто се предаде.