Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

— Вземам си, значи, тази книга от библиотеката… ей така, за разнообразие. Никога досега не съм правил това — да чета книга само за удоволствие. Повярвай ми, детектив Алтман, наистина никога. Нямам много време, нали разбираш?

Алтман не беше запознат с този факт, но можеше да го предположи. Уолъс Гордън беше единственият криминален репортер на „Трибюн“ в Грийнвил и вероятно тракаше на компютъра си по шейсет-седемдесет часа седмично, ако се съди по броя на репортажите, които бълваха всеки ден с неговото име.

— Чета си, значи, и…

— Какво точно си четеш?

— Роман… криминална история с убийство. Ще стигна и до това. Та значи, чета си аз и започвам да се впрягам — продължи репортерът. — Защото някой, представи си, бе подчертавал отделни пасажи. В книга от библиотеката!

Алтман изсумтя разсеяно. Той беше шеф на отдел „Убийства“ в градче с провинциално име, но с ръст на престъпността като за голям град. Петдесетгодишният детектив беше достатъчно зает и нямаше време за репортери със шантави теории. На бюрото му го чакаха двадесет и две папки с текущи дела, а Уолъс му дрънкаше за някакви си надраскани книги.

— От начало не обърнах много внимание, но после се върнах и препрочетох един от подчертаните пасажи. Това ми навя спомени, така че проверих в моргата…

— В моргата? — Алтман смръщи вежди и потърка острата си червеникава коса, в която липсваше и един бял косъм.

— Нашата морга, не вашата — поясни репортерът. — В редакцията на вестника. Всички стари случаи.

— Аха. Схванах. Няма ли най-после да минеш на въпроса?

— Намерих материалите за убийството на Кимбърли Банинг — изстреля името репортерът.

Куентин Алтман повдигна глава. Ето това беше нещо наистина интересно. Двадесет и осем годишната Кимбърли беше удушена преди осем месеца. Убийството ѝ беше извършено две седмици след подобно престъпление — убита студентка абсолвентка. По всяка вероятност и двете убийства бяха извършени от един човек, но веществените доказателства бяха малко и никой не можа да установи какъвто и да е мотив. Алтман много добре си спомняше случая. Убийствата се разследваха от специалния отдел, малкото заподозрени бяха освободени, а случаите позабравени.

Висок и мършав, с изпъкнали жили и вени под бледата си кожа, репортер Уолъс се опитваше, най-често без особен успех, да омекоти заплашителния си вид като се обличаше в кафяви сака от туид, джинси и ризи в пастелни тонове. В този момент той напрегнато гледаше ченгето и Алтман имаше неприятното усещане, че репортерът без видима причина следи внимателно всяка негова мимика и жест.

— Помниш ли как целият град изпадна в параноя след убийството на първото момиче? — попита Уолъс. — И как всички си залостваха вратите и не пускаха непознати в домовете си?

Алтман кимна.

— Е, виж това. — Репортерът извади от джоба си латексови ръкавици и си ги сложи.

— За какво са ти тези ръкавици, Уолъс? — с нескрита досада в гласа попита детективът.

Мъжът не обърна внимание на въпроса и извади от куфарчето си някаква книга. Алтман надзърна, но успя да прочете само заглавието: „Два смъртни случая в малък град“. Никога не беше предполагал, че на бял свят е излязла книга с подобно шантаво заглавие.

— Била е издадена шест месеца преди първото убийство — репортерът отвори книгата на страница, отбелязана с жълто пощенско картонче и я бутна напред. — Прочети тези параграфи.

Няколко мига детективът продължи да гледа репортера с насмешка, но след това завъртя глава, внимателно си сложи очилата и се наведе напред.

Ловецът знаеше, че след като е убил веднъж, градът ще е нащрек повече от всякога — колективната му душа ще бъде като на тръни, а нервите опънати — като стоманената пружина на капан. Жените ще престанат да се разхождат сами по улиците, а онези, които го правят, непрекъснато ще се оглеждат, подозирайки опасност. Само глупак би пуснал непознат в дома си, а Ловецът не изпитваше удоволствие да убива глупаци.

И така, във вторник през нощта той изчака да стане достатъчно тъмно и около единайсет часа се промъкна на Мейпъл стрийт. Заля с бензин покрива на една паркирана кола кабрио и запали кехлибарената течност с остър мирис. Последва страхотна експлозия… Ловецът се скри в храстите и хипнотизиран от торнадото от пламъци и абаносов пушек, завихрено в нощното небе над умиращата кола, зачака. След десетина минути огромни пожарни коли пристигнаха с рев и трясък на улицата, а виещите им сирени измъкнаха хората от домовете им, любопитни да разберат за какво е тази суматоха.