Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

— За окръжната лаборатория — нареди той.

Някой надникна през вратата — беше детектив Боб Флечър. Сержантът се представи на Картър.

— Не сме се срещали, но разговарях с вас по телефона във връзка със случая — каза полицаят.

— Спомням си. — Двамата мъже си стиснаха ръцете.

Флечър кимна към Алтман с тъжна усмивка на лицето.

— Той е по-добро ченге от мен. И през ум не ми беше минало, че убиецът може да реши да ви пише.

Оказа се, че сержантът се е свързал с Картър не по повод писма от фенове, а за да попита дали авторът е изградил сюжета си върху стари, действителни криминални случаи и дали е смятал, че е възможно да има връзка между тях и убийствата. Идеята не беше лоша, но Картър му беше обяснил, че целият роман е плод на неговото въображение.

Сержантът огледа купчините писма.

— Извадихте ли късмет?

— Ще изчакаме резултатите от лабораторията — каза Алтман и кимна към писателя. — Истината е, че без помощта на господин Картър щяхме да сме в задънена улица.

Флечър огледа замислено Картър и каза:

— Ще ви призная, че така и не се наканих да прочета книгата ви, но винаги съм искал да се запозная с вас. Вие сте известен писател.

Картър се засмя смутено.

— Не чак толкова известен, ако съдим по продадените екземпляри.

— Знам само, че приятелката ми прочете книгата ви и каза, че това е най-интересният трилър, който е чела от години.

— Оценявам това — каза Картър. — Тя в града ли е? Бих могъл да ѝ дам автограф.

— О-о… — Флечър се поколеба. — От няколко месеца не излизаме… А и тя вече не е в града. Все пак ви благодаря за предложението.

Докато чакаха резултатите от лабораторията, Уолъс предложи да прескочат до близкото кафене „Старбъкс“, където репортерът се опита да измъкне от Картър информация за това как човек може да проникне в една художествена творба. Алтман, с чаша в ръка, беше примижал и се наслаждаваше на топлите слънчеви лъчи върху лицето си.

След петнадесет минути почивката им беше прекъсната. Телефонът на Алтман иззвъня.

— Детектив — чу се ентусиазираният глас на младия помощник Джош Рандал, — има съвпадение. Почеркът на едно от писмата от фенове до Картър съвпада с бележките в полето на книгата. И мастилото е същото.

— О — надигна се Алтман, — сега ми кажи, че на писмото има адрес и име.

— Естествено. Казва се Хауърд Дезмънд и живее в Уоруик — малко градче на двайсетина минути от местата на двете нападения на Удушвача от Грийнвил.

Алтман нареди на асистента си да събере колкото се може повече информация за Дезмънд, след което се обърна към седящите около масата мъже и обяви с усмивка: — Пипнахме го. Намерихме нашия имитатор.

Неженен, на четиридесет и две години, ветеринарен лаборант, Хауърд Дезмънд бе напуснал неочаквано и бързо града преди шест месеца. Неочаквано, защото се обадил на хазяина си и му съобщил, че се мести. Бързо, защото се изнесъл за една нощ, като зарязал всичко в апартамента. Взел със себе си само най-ценните неща. Естествено, не оставил и адрес за препращане на кореспонденцията.

Алтман се надяваше да прегледа личните му вещи, но хазяинът обясни, че е продал всичко, за да компенсира неплатения наем. А което не успял да продаде, изхвърлил. Алтман започна да нервничи — сега, когато знаеха и името на убиеца и му се струваше, че са само на крачка от него, той отново, както през последните месеци, изчезна. Оставаше му отново да влезе в обичайния коловоз и той се обади в отдел „Държавен архив“ — трябваше да имат някаква информация за него.

Разговаря и с ветеринарния лекар, в чиято клиника бе работил Дезмънд, но получи същата информация, като от хазяина. През април Дезмънд се обадил и напуснал работа, без да изчака обичайния срок за предупреждение. Обяснил, че се мести в Орегон, за да се грижи за възрастната си баба. Така и не се обадил повече. Дори не оставил новия си адрес, на който да изпратят последния чек за заплатата му.

Колегата на Дезмънд го описа като мил, тих и привързан към животните лекар. Но недружелюбен към хората.

Разговорът с властите в Орегон не донесе нищо ново: в техните досиета нямаше информация за Хауърд Дезмънд — нито за имоти на негово име, нито за данъчни задължения. Малко по-упорито ровене установи, че най-близките роднини на Дезмънд — родители, дядовци и баби — бяха отдавна починали. Очевидно изтъкнатата от него причина за преместването му в Орегон беше пълна измислица. Малкото родственици, които детективът все пак успя да открие, потвърдиха, че е изчезнал и нямат представа къде може да бъде. Те повториха описанието на шефа му — интелигентен, но затворен човек, който — и това беше много важно — обичаше да чете и често буквално потъваше в романите; нещо съвсем естествено за убиец, който получава вдъхновение за престъпленията си от книгите.