Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

Грег се надигна и отиде до термометъра, закачен на стената. Сребриста жичка се губеше в дупка, косо пробита в рамката на прозореца. Той чукна живачното стълбче с нокът.

— Не е наред — обяви той. После се върна обратно при тримата. — Нали чух новините. Преди да тръгна. Казаха, че е 37 градуса на сянка. Било рекорд, тъй рече говорителят. Аз се замислих. Трийсет и седем градуса — че това е температурата на човешкото тяло. И знаете ли кво ми хрумна?

Слоан се вгледа в мрачните, оживени от някаква мисъл очи на мъжа. Но не каза нищо. Не проговориха нито Бил, нито Агнес.

— Разбрах, че няма разлика между живота и смъртта — продължи Грег. — Никаква. Кво мислиш за това?

— Няма разлика ли? Не те разбирам — поклати глава Слоан.

— Ето например, да вземем един лош човек. Какъв по-точно лош човек да използваме за примера? Може би човек, дето не си връща заемите. Кво ще кажеш? Добре. Значи туй, дето искам да кажа, е че не неговото тяло, а неговата душа е всъщност измамникът. Като хвърли топа, кво ще обикаля наоколо? Душата на един измамник. Така стоят нещата и с добрия човек. Около нас ще обикаля една добра душа, след като едно добро тяло си е заминало. Или пък убиец, например. Като изпържат един убиец, ще остане да се мотае какво — душата на убиеца.

— Това е интересна мисъл, Грег.

— Ето как го виждам аз — продължи оживено мъжът. — Тялото е една душа, загрята до трийсет и седем градуса.

— Трябва да помисля по този въпрос.

— Ето виж… наште са мъртви — и твойте, и мойте — не спираше Грег.

— Така е — потвърди Слоан.

— Но дори когато са си отишли — отбеляза философски Грег, — ти все още можеш да си имаш неприятности заради тях, така ли е?

Той отново седна във влажното, изцапано кресло и скръсти крака. Не носеше чорапи и Слоан видя още една татуировка — започваше от глезена му и продължаваше нагоре. Беше чувал, че татуировките на глезена са сред най-болезнените, защото иглата стигала до костта. Подобна татуировка беше нещо повече от украса на тялото, тя беше предизвикателно напомняне, че човекът, решил се да си я направи, е победил болката.

— Неприятности ли?

— Родителите ти могат да ти причинят мъка заради туй, че са мъртви.

Всеки психиатър може да ти го каже, помисли си Слоан, но реши, че това е свръхвъзможностите на Грег, който прокара масивното си ръчище по мократа си от пот глава. На нея имаше солидна рана. Подобна имаше и на другата си ръка.

— Стана преди няколко години.

— Какво се случи? — попита Бил.

Слоан забеляза, че Агнес е накъсала книжната салфетка, която държеше в ръка.

— Виж кво, нямам намерение да си изпявам биографията пред непознати — каза Грег раздразнен.

— Съжалявам — веднага се извини Бил.

— Просто давам пример. Имах предвид, че някой, който е мъртъв, пак може да ти създава проблеми. Съвсем ясно е. Беше кучка, когато беше жива, кучка си остана и когато умря. Бог ѝ е дал душа, която да създава проблеми. Ти вярваш ли в Бог, Слоан?

— Не.

Агнес трепна.

Слоан погледна към трите разпятия на стената.

— Аз вярвам в продаването. Ето така стоят нещата за мен — каза спокойно той.

— Значи тогава твойта душа е такава. Подгрята до трийсет и седем градуса. — Последва ехидна усмивка. — Докато си още жив.

— А твоята душа каква е, Грег? Добра ли е, или пък е лоша?

— Поне не съм човек, дето не си плаща дълговете — каза младият мъж кратко. — За другото трябва да гадаеш. Нямам намерение да дрънкам колкото тебе.

Лампата в стаята примигна и замъждука. Още един токов удар.

— Виж тва чудо — обади се Грег. — Може пък туй да са някакви душѝ, дето обикалят наоколо и си играят с лампите. Кво мислиш, а, Бил?

— Откъде да знам. Може би.

— Знаеш ли за някой умрял тук, Бил? — попита Грег.

Агнес преглътна с мъка. Бил отпи от чашата си с прозрачна течност, която изглеждаше като сода. Ръцете му трепереха.

В стаята отново стана светло. Грег се огледа около себе си.

— Колко според теб струва тая къща, Слоан?

— Не знам — отвърна Слоан. Чувстваше се уморен от напрежението на разговора. — Аз продавам компютри, нали помниш. Не къщи.

— Според мене двеста хиляди могат да ѝ се вземат.

Иззад затворената врата отново се чу шум. Този път беше по-силен и преодоля стенанията на климатика.

И тримата погледнаха към вратата. Агнес и Бил изглеждаха разтревожени. Но никой не обели и дума за шума.

— И къде продаваш тия твои компютри? — попита Грег.

— Бях в Дюран днес. А сега пътувам на изток.

— Времената са трудни из тия краища. Хората остават без работа, така ли е, Бил?